Три изстрела за една секунда, паническа канонада, пронизала безсмислено тавана, вратата и стената. Ласитър се хвърли инстинктивно към пистолета, блъсна се странично в Грималди и „Берета“-та отхвръкна. Като двама психопати те коленичиха едновременно и затърсиха слепешката сред дима.
Поредната светкавици им показа къде е паднал и те се хвърлиха натам. Ласитър се докопа пръв. Ръката му вече се затваряше около дръжката, когато Грималди го удари с лакът през устата и се метна върху гърба му. В следващата секунда италианецът прехвърли ръка през гърлото му и застиска.
Беше невероятно силен.
Ласитър напразно се бореше и съпротивляваше под тежестта му. Мускулите му отслабваха, пред очите му се въртяха кръгове и той усещаше, че всеки момент животът може да го напусне. Затова изви ръката с пистолета назад и нагоре, без да вижда, усети, че опира в нещо твърдо, и дръпна спусъка.
Грималди изкрещя от болка. Куршумът го бе пронизал през коляното. Ласитър се изтърколи изпод него, изправи се до стената и се опита да поеме въздух. Отново блесна светкавица. Тогава го видя. Седеше на горящия под, обхванал коляно с двете си ръце, и се клатеше напред-назад.
Изкривеното от болка лице и позата му напомниха за Свети Себастиан от известната картина на… как му беше името…
Стреля. Куршумът остави малка дупка над лявото око на Грималди.
Тогава чу гласа на Мари, обърна се и видя, че огънят е само на крачка от стола й. Джеси беше коленичил до нея и се мъчеше да развърже възлите, но пръстчетата му бяха малки и слаби. Ласитър се справи бързо. После ги поведе навън, отбягвайки горящите островчета по пода.
Там, под дъжда, лежеше димяща купчина и потрепваше.
— Джеси… не гледай — каза Мари и го придърпа до себе си.
Ласитър коленичи и с отвращение видя, че лицето на Делла Торе вече е овъглена маса. Косата и клепачите му бяха напълно изгорели, а от орбитите на очите му течеше странна течност. Беше сигурен, че е мъртъв, но той помръдна и дори слабо простена.
— Трябва да го закараме в болница — каза Мари. — Ще използваме тяхната моторница. Хайде…
Ласитър я погледна, сякаш беше откачила.
— Не можем да направим това — прошепна той.
— Но той ще умре!
— Разбира се, че ще умре! Аз
— Не можем да го оставим така. Ще измръзне… Изгорял е…
Ласитър се изправи.
— Виж — започна той, — ако го закараме в болница… историята ще продължи. Тези хора са милиони… и всички мислят като него! Когато разберат, че ти и Джеси сте живи — а те ще го разберат, — веднага ще тръгнат след вас. Не можем да го откараме в болница. Трябва ние да се махнем оттук!
Мари поклати глава:
— Той все пак е човек.
Ласитър я изгледа продължително. Накрая каза:
— Окей… Ти заведи Джеси до лодката. Аз ще го донеса.
Мари хвана Джеси за ръката и двамата тръгнаха към моторницата. Бяха стигнали до дока, когато от пътеката зад тях се разнесе изстрел. И без да се обръщат, разбраха, че няма да се наложи да ходят в болницата.
Отказа да разговаря с него дни наред след това и трябваше да мине месец, докато призна, че последният куршум е бил както необходим, така и проява на милост. Тримата вече пътуваха като семейство, а Ласитър се занимаваше с магията, която трябваше да направи от тях нови хора.
Въпросът, естествено, не опираше до проста смяна на имената, а до създаване на истинско минало с работа, медицински прегледи, вписвания в училищни регистри, фигуриране в най-различни бази данни, кредитна история, законни паспорти и номера на социални осигуровки. Целият процес отне три седмици и струваше 50 000 долара, а когато приключи, на него не му се искаше да й каже.
— Махам се от главата ти след ден-два — обеща той, — веднага след като пристигне от Лихтенщайн мострата на подписа. — Там бяха превели парите си, след като, благодарение на Макс Ланг, ги бяха прехвърляли през десетки банкови сметки.
„Двата дни“ се разтеглиха до две седмици — Ласитър бе разчитал, че ще стане така, — а после дойде пролетта и… той я целуна за пръв път.
Името върху пощенската кутия беше Шепърд.
Самата кутия стоеше — както всички свои събратя — на кол, в края на дълга алея за коли, виеща се в подножието на планините Блу Ридж, Северна Каролина. Алеята минаваше през стотици акри хълмисти пасища, за да опре в каменен хамбар, недалеч от голяма стара къща, която се нуждаеше от много труд. Около километър и половина бяла ограда опасваше имението. Покрай нея неуморно патрулираха една арабска кобила и малкото й жребче.
Местността беше много красива, но поотдалечена от Рейли. Така че повечето хора, които живееха тук, работеха за себе си.
Мистър Шепърд не правеше изключение: той търгуваше с редки книги и първи издания, вършейки бизнеса си изцяло по пощата. Това беше само една от многото странни професии тук, затова не привличаше вниманието на съседите. И наистина, само на километър-два живееха: световно известен майстор на мандолини, двойка, която отглеждаше щрауси, специалистка по екзотичната кухня, човек, който градеше каменни стени, без да използва свързващ материал.
