Сянката на Бога полностью

Дори с подробна карта в ръцете му трябваше доста време, докато намери адреса, който изглеждаше само на десетина минути пеша от центъра. Все пак успя да се загуби на два пъти и се наложи да пита, използвайки бедния си немски речник. „Isch das der richtig wag to Ramistrasse?“.

Прекоси малък площад със строг квадратен фонтан — толкова различен от фонтаните в Рим. Единствената му украса бе статуята на изправена мечка с отсечена лапа — несъмнено фамилен герб на стар швейцарски род.

Накрая намери къщата — триетажна алпийска вила с месингова табелка на дървената врата, която спокойно можеше да бъде по-стара от Америка. На табелката пишеше:

Ласитър почука и зачака. Накрая в говорителя до него се чу глас:

— Was ist?

Идентифицира се и след малко му отвори мъж на средна възраст, който с цялото си същество излъчваше просперитет: умерено коремче, кашмирен пуловер и пантофи от овча кожа. Държеше очила и висока чаша червено вино. От вътре се чуваше оперна музика и се разнасяше миризмата на дим от истински дърва.

— Bitte?

Ласитър се поколеба. Историята, с която идваше, щеше да прозвучи чужда и неуместна пред лицето на този буржоазен комфорт: убийство, палеж, насилие в нощта…

— Говорите ли английски?

— Слабо.

— Защото моят немски…

— Да, да… кажете какво мога да направя за вас.

— Става дума за собственика на този дом… мистър Грималди.

По лицето на мъжа премина сянка на изненада, после той се усмихна и разтвори гостоприемно вратата:

— Влезте, моля. Сигурно сте премръзнали.

Ласитър му благодари и се представи, докато вървяха по коридора.

— Аз пък съм Еглоф — отговори мъжът и го въведе в огромна стая, където най-забележителното нещо бе масивната, зидана от каменни плочи камина. — Ще ми направите ли компания с чаша вино?

— Много сте любезен — прие предложението Ласитър и проследи с поглед своя домакин, който първо намали звука на Пучини, а после взе ръжена и разрови горящите цепеници в огнището.

— Опасявам се обаче, че бъркате с този дом. Мистър Грималди не е негов собственик вече от няколко години.

— Така ли?

— Да. Мога ли да попитам вие американец ли сте? Или канадец?

— Американец.

— Кажете ми честно, от къщата ли се интересувате… или от мистър Грималди?

— От Грималди.

— Разбирам… — Еглоф наля най-сетне предложената чаша вино и му я подаде. Погледът на Ласитър бе привлечен към отсрещната стена, където имаше топографска карта, изобразяваща планински район в страна без очертани граници. Еглоф проследи погледа му. — Можете ли да се досетите къде е това?

— Някъде в Русия… — сви рамене Ласитър. — Или Грузия.

— Босна. Бяхме доста активни там. С бежанците, имам предвид.

— „Бяхме“?

— Говоря за „Салве Каело27“.

— Съжалявам, не разбирам — поклати глава Ласитър.

— Благотворителна организация. Вършим доста работа из Балканите.

— Хм… — Ласитър си спомни за паспорта на Грималди и за няколкото печата в него, отразяващи посещенията му в Белград и Загреб.

— Какво ви е известно за Босна, мистър Ласитър?

Ласитър направи безпомощен жест с ръце:

— Достатъчно, за да ми е ясно, че там е сложно.

— Не е сложно. Напротив, много е просто и аз мога да ви го обясня с две думи.

— Така ли? — усмихна се подканващо Ласитър.

Еглоф кимна.

— Ислямски империализъм. Онова, което имаме в Босна, е политически тумор, началото на нещо ужасно. Хм… Какво мислите?

— Че думите бяха повече от две.

Еглоф се засмя.

— Да, вярно, хванахте ме! Сега ми кажете какво разследвате…

— Убийство. Или по-точно убийства.

— О!… Мистър Ласитър, вие ми поднасяте изненада след изненада!

— Една жена и синът й бяха убити.

— Ясно. А хер Грималди?

— Той е убиецът.

— А… — изрече Еглоф, замълча, кръстоса крака и отпи глътка вино. — Не мисля.

Ласитър сви рамене.

— Значи бъркате.

— Добре… щом сте толкова сигурен. Но какво се надявате да научите тук?

— Защо… защо го е направил.

Еглоф цъкна съчувствено няколко пъти с език и въздъхна.

— Били сте целия този път от Америка чак дотук? За да видите една стара къща?

— Бях вече в Рим. Знаех, че той притежава къща и тук, така че…

— Да… Добре… Къщата. Както споменах, тя наистина е била негова… някога. Преди години.

— Значи го познавате?

— О, да! — Нова глътка вино.

— И какви са ви впечатленията?

Разнесе се дрезгав звук. До този момент Ласитър не бе обърнал внимание на кутийката върху масата. Беше някакво средство за комуникация. Кати имаше подобно нещо. Носеше го със себе си из къщата, когато Брендън заспеше, за да може да го чуе, ако се събуди и се разплаче.

— Жена ми — обясни Еглоф. — Тя е тежко болна.

— Съжалявам.

— Няма да се бавя. Налейте си… — Направи жест към бутилката на масата и стана.