Сянката на Бога полностью

— Докато не се появи нещо по-добро…

— Със същия ключ?

— Абсолютно.

— Тогава ще ти изпратя електронна поща. На стария адрес?

— Да, разбира се.

— Чудесно. А после… после можем да се срещнем в Женева.

— Wunderbar.

— Може би след ден-два. Ще ти се обадя предварително.

— Добре.

— И както ти казах, ако ти се струва, че не е съвсем редно да го искам от теб… За мен е важно, но…

— Ще ми изпратиш ли шибания файл?

— Ще ти го изпратя.

— Ами изпрати го тогава!

Когато свършиха разговора, Ласитър извади преносимия си компютър, отвори нов файл под името grimaldi и въведе кратък текст:

Ласитър записа файла и смени директориите, премествайки се в /n-cipher, pgp. Това беше версия на Pretty Good Privacy — мощна програма за зашифроване, използваща модерната напоследък технология с публични ключове, считана за неразбиваема. И дано наистина да беше такава. Защото онова, което той искаше от Макс Ланг, не беше просто престъпление. То по-скоро можеше да се окачестви като обявяване на война, понеже беше атака срещу швейцарската raison d’etre25: банковата тайна. Дори само опитът от страна на Макс да обсъжда подобна възможност можеше да му коства работата, затова Ласитър зашифрова файла. Беше просто: отвори главния прозорец, щракна с мишката върху иконата с надпис Encrypt и избра файла grimaldi. На екрана се появи диалогов прозорец и Ласитър внимателно прегледа дългия списък, за да намери maxlang@ibbcfsw.org.ch. После избра с мишката електронния адрес на Макс Ланг, натисна клавиша Enter и в центъра на прозореца се появи мигащ надпис Working… Когато надписът изчезна, което означаваше, че файлът е кодиран, Ласитър се върна на предишното меню и щракна курсора върху опцията Settings. Онова, което се готвеше да направи, бе по-скоро, за да предпази Макс, като му попречи да дешифрира писмото и да запише съдържанието на открития текст във файл на диска си. Затова избра Advanced Options и маркира файла като „Eyes Only26“. Което означаваше, че след като бъдеше разшифровано, съдържанието на електронната поща можеше само да се чете на екрана на монитора, но не и да се записва като файл на диска.

Взел съответните предпазни мерки, вече можеше да изпрати файла. Когато пристигнеше в Женева, отговорът щеше да го чака там. Или може би нямаше да го чака. Защото си бе позволил да поиска много, наистина твърде много.

На следващата сутрин Ласитър си поръча закуска в стаята и телефонира на Риордан.

— Не беше нужно да се притесняваш — отговори му детективът. — Новини? Как я караме? — Той изсумтя. — Нищо! Нула, ясно ли е. Единственото, което мога да ти кажа, е, че намериха колата на медицинската сестра в крайпътна канавка, северно от Хейгърстаун.

— А Грималди?

— Изчезнал. Цитирам ти думата от вестниците, която намирам за уместна. Пичът изчезва, окей? И можеш спокойно да го наречеш катастрофа, а още по-точно „шибана катастрофа“. Имаме полицай, убит при изпълнение на служебния си дълг — втори само за една седмица. Схващаш ли? Коледа е, а ние ходим по погребения. Две! Помисли си само: смела майка номер 1 тук, смела майка номер 2 някъде там, ридаеща млада вдовица с бебе сираче, а ние какво… търсим извършител с лице като свински гъз! — Изсумтя недоволно. — Само не се заблуждавай, че някой го е видял, защото никой не го е и зървал. — Риордан замълча, колкото да си поеме дъх. — Така че по-добре кажи как си ти? Ще ми оправиш ли настроението с някоя находка? И къде, по дяволите, си в крайна сметка?

— Швейцария.

— Аха!

— Току-що пристигнах тук… от Рим.

— Без майтап? И какво научи в Рим?

— Че… Грималди е изживял някакво религиозно просветление. Ликвидирал е собствеността си. И раздал парите за благотворителност.

— Кодошиш се, а?

— Не, говоря сериозно.

Настъпи дълго мълчание. Накрая Риордан въздъхна:

— „Просветление“, хвани ме за…

Цуоз беше красив изящен град, сгушен в планината. Солидни домове от шестнайсети век оформяха тесни улички. Къщите бяха боядисани в кремаво, охра или сиво и без изключение имаха масивни и красиво оформени дървени врати. По тротоарите гъмжеше от подчертано добре облечени хора, забързани в лекия дъждец.