Сянката на Бога полностью

На сутринта попита служителя на рецепцията как да намери handelsregister. Управлението беше само през няколко преки и когато се озова там, той обясни на служителя, че се интересува от конкретна недвижима собственост в Цуоз. Човекът кимна енергично, отиде в съседната стая и се върна след няколко минути със стара книга с размерите на географски атлас и подвързия от марокен. Ласитър откри хронологически списък на всички сделки с недвижима собственост, ставали в Цуоз от 1917-та година насам. Съдейки по почерците, списъкът бе съставен от поне дузина грижливи ръце, които бяха използвали все синьо мастило. Запрелиства страниците една по една, докато намери записа за Хайлещрасе 49.

Дневникът бе съхранил за поколенията продажбата на къщата на „Салве Каело“ през 1991-та. Цената бе… един швейцарски франк или по-малко от един долар. Веднага отдолу се виждаха подписите на Франко Грималди (итал.) и Гюнтер Еглоф. Седнал в handelsregister и разтворил дневника пред себе си, Ласитър проследи с показалец подписа на Грималди и се запита защо ли го бе излъгал Еглоф.

Експресът се носеше през местности, достойни за пощенски картички. Накрая спря на гарата в Женева с тихо съскане на спирачките. Ласитър имаше на разположение половин час и го използва, за да си намери хотел… различен от „Бю Риваж“. После тръгна към „Ла Перл“, където намери Макс да го чака сам на маса с изглед към езерото.

Макс много приличаше на едно от плюшените тролчета, които Кати бе събирала като малка. Имаше същите трапчинки, същото бузесто лице, същото тумбесто тяло и дори същата оранжева коса. Изглеждаше като елф или поне като помощник на Дядо Коледа. Когато седнаха, американецът се попита дали краката на събеседника му докосват пода.

За дребния си ръст Макс имаше невероятен апетит и не след дълго Ласитър смаян наблюдаваше как неговия приятел с ентусиазъм боде в двойната порция карпачио.

— Казват, че съм имал обмяната на колибри — отбеляза Макс.

— Много ли време прекарваш в реене из въздуха? — пошегува се Ласитър.

Макс намигна, дъвчейки енергично.

— Май точно това правя: рея се над едно място! — Изкиска се, искрено развеселен. — Както сам знаеш, това са златните години на капитализма. Бизнесът процъфтява. Би следвало да са нужни все повече и повече банкови служители и касиерите да не достигат. Само че няма такъв филм. Навряха шибаните банкомати по места, където преди време нямаше дори телефон. Има ги на остров Целебес… Боже мой, дори в Пном Пен, където допреди две години нямаше пукната банка! Едно време се събираха такси за използването на банкомати, сега се вземат комисионни за работа с човешки същества! Скоро всички касиери ще останат без работа. Аз самият ще излетя на улицата! И тогава, питам аз, кой ще има пари да си отвори сметка? Ще дойде ред и на банките да изчезнат! Което ще означава край на света. Казвам ти, Джо, този свят не е за мекушавите. Той е за хора, които могат да смятат. Едва ли може да се случи нещо по-трагично от това!

Сервитьорът отсервира ордьоврите и докато изпълняваше ритуала по фламбирането на максовия „Стек Диана“, самият Макс зарови из дипломатическото си куфарче, за да плъзне после един тъничък плик по покривката на масата. Беше яркочервен с бели букви, очертаващи кръста на швейцарския национален флаг. На него пишеше:

Седнал срещу него, Макс го наблюдаваше с пламнало лице, доволен от собствената си шега.

Движението по сметката бе разпечатано на безконечна перфорирана хартия за принтер и когато най-сетне остана сам в хотелската си стая, Ласитър потъна в документа. Тук-там Макс бе маркирал по-интересните моменти със звездичка и бе правил коментари.

Грималди притежаваше сметката от десетина години и през това време бе внасял и теглил само невпечатляващи суми. Преглеждайки записите, Ласитър лесно можа да идентифицира купуванията на апартаментите в Рим, на къщата в Цуоз и на колите. През пролетта на 1991-ва обаче схемата се бе променила. В няколко последователни дни на април по сметката на Грималди бяха постъпили преводи от Банко ди Лацио в Рим. Звездичката на Макс уточняваше, че става дума за сделки с недвижима собственост — очевидно продажбата на апартаментите. В този момент балансът по сметката на Грималди бе набъбнал до почти два милиона швейцарски франка. Два дни по-късно обаче сметката бе пресушена с няколко чека, за да останат точно хиляда швейцарски франка. Три от чековете бяха за сравнително малки суми: SF10 000 на името на фондация „Покрив за всички“, управлявана от Капела Чечилия, SF5 000 на името на Африканския национален конгрес и SF5 000 на образователната фондация „Йозкади“.

Четвъртият чек обаче бе на името на „Умбра Домини“, С.А. (Неапол), и той бе за всичко останало: 1 842 300 швейцарски франка.