Когато Еглоф излезе, Ласитър разгледа акварелите по стените. Бяха необичайни религиозни илюстрации. „Благовещението“ например бе представено като момиче в басмена нощница, коленичило до леглото си в момент, когато от екрана на телевизора излита мускулест ангел. „Тайната вечеря“ бе на голяма маса в някакво кафене. „Савел на път за Дамаск“ беше мъж с раница, поел по шосе, по което летяха коли, а върху главата му струеше трепкаща светлина, сякаш минаваше под водопад. След няколко минути се чу шляпането на пантофите от овча кожа.

— Удивителни са — призна Ласитър, без да скрива какво го бе заинтригувало.

— Благодаря. Рисувани са от жена ми — отговори Еглоф, отпусна се в креслото и смени темата: — Ставаше дума за вашия мистър Грималди… Когато видях къщата, първата ми мисъл бе „евробоклук“. Всичко в кожа и хром. Черна кожа, отбележете! Можете ли да си представите — във вила като тази! После се срещнах с него и… хм, той се оказа доста по-различен от онова, което си бях представял. Беше облечен съвсем скромно. Беше тих и сдържан. Беше… джентълмен.

— И… предложи ли ви добра цена?

Еглоф се поколеба за миг, после отговори:

— Да… цената беше висока, но справедлива.

— Каза ли ви защо иска да я продаде?

Еглоф сви рамене с безразличие:

— Останах с впечатлението, че има финансови проблеми.

— Така ли? Защото на мен пък ми казаха, че дал всичките си пари за благотворителност.

— О…! Кой ви каза това?

— Сестра му.

— Аха… — измънка Еглоф, който за пръв път изглеждаше извън равновесие.

— Може би вашата организация… Не споменахте ли, че и тя е благотворителна?

Изведнъж Еглоф плесна с ръце и стана. На устните му се появи усмивка на съжаление:

— Е, беше ми много интересно, но… чака ме работа. — С тези думи прихвана Ласитър подръка и го съпроводи до вратата, където се сбогуваха. — Може би, ако… ми оставите визитката си… в случай, че се сетя за нещо…

— Разбира се! — Ласитър извади картичка от вътрешния си джоб.

Еглоф бегло я погледна.

— И докога сте в Швейцария, мистър Ласитър…?

— Отивам сега в „Бю Риваж“, Женева.

— Много добре. А после?

— Обратно във Вашингтон. — Ласитър осъзна, че почти със сигурност лъже.

Еглоф любезно се усмихна. Отвори вратата и двамата отново си стиснаха ръцете. Ласитър излезе в студа и вдигна яката на палтото си.

Еглоф махна вяло с ръка:

— Чао!

Вратата се затвори и Ласитър остана сам на предните стъпала. Постоя така, загледан в месинговата табелка, мъчейки се да запомни необичайните имена. Salve Caelo. Services des Catholiques Nord. Gemeinde Pius VI. Когато се обърна да си върви, погледът му мина през вратата и му се стори, че светлата точка в шпионката примигна. Като ястребово око. Или бухалско.

Разбира се, това е само игра на въображението, съзнаваше той. Защото, ако го наблюдаваше граблива птица, то тя се казваше Еглоф.

Всъщност, както и бе казал, в намеренията му наистина влизаше да се прибере още същата нощ в Женева. Имаше дори билет — благодарение на портиера в Цюрих — за влака през Шур.

Излезе на ветровития перон, провери разписанието и се съсредоточи върху малката, но ясна карта. Тогава размисли. Нямаше бърза работа в Женева, но пък можеше да свърши още нещо тук. Затова излезе от гарата и си нае стая в малкия хотел от другата страна на улицата.

Разговорът с Еглоф го бе обезпокоил. Като се изключеше странната история с „ислямския империализъм“, този човек не му бе задал нито един въпрос относно убийството на сестра му. Което, само по себе си, бе странно. Личният му опит досега показваше, че хората рядко сдържат любопитството си, когато станеше дума за убийство. Въпросите, които Еглоф бе задал, бяха обаче свързани все с плановете му за пътуване и хотелите, в които смяташе да отседне.

Но не беше само това, разсъждаваше Ласитър, загледан през прозореца на хотелската си стая към гарата отсреща. Срещата му с Еглоф бе изтъкана от случайности, а съвпаденията винаги го безпокояха.

Все пак се налагаше да си признае, че въпросните случайности не бяха кой знае какво. Еглоф имаше нещо общо с религиозните благотворителни организации, както и Грималди, макар и само в ролята на дарител. Една от организациите на Еглоф беше развивала дейност на Балканите, но и Грималди, ако се вярваше на паспорта му, също бе ходил там. На подобни съвпадения не биваше да се обръща прекалено сериозно внимание. Много хора даваха пари на фондации, действащи в Босна. Това, че Еглоф и Грималди имаха нещо общо по тази линия, не бе чак толкова странно. Много по-интересна, мислеше си Ласитър, бе историята с къщата. Беше ли тя продадена, както твърдеше Еглоф, или бе дарена, както бе разкрила Анджела? Иначе казано, беше ли излъгал Еглоф? Въпросът изглеждаше важен и макар останалите неща да тънеха в съмнения и неяснота, това поне бе нещо, което Ласитър можеше да установи със сигурност. И най-лесно бе да го направи, докато все още се намираше в кантоналната столица Шур.

Перейти на страницу:

Похожие книги