Всеки член от екипажа гледа на работа си като на някакво странично занимание. Най-важна е за него търговията, която иска да върти и за чиято цел е заел сегашния си пост. Всеки има право да качи на борда определено количество стоки; веднага щом пристанат някъде, всички се втурват презглава със стоките си или пък примамват купувачи и всеки се посвещава на своята далавера, без да го е еня за останалите. Дали джонката ще стигне по-рано или по-късно до местоназначението си, това за тези хора е безразлично. Хо-чанг трябва да се съобразява с тях; с принуда не може да постигне нищо и често се вижда заставен да измоли с раболепна любезност онова, което всъщност би трябвало да изиска със строгост.
Човек добре може да си представи как са приютени пътниците на една такава джонка. Да, има съдове, на които моряците са завладели всички помещения. Дойде ли после някакъв пасажер, когото собственикът е приел, то той може да си помогне единствено като уговори някой моряк да му отстъпи мястото си срещу допълнително възнаграждение. Така стоят нещата с прочутите лунг-йен.
Горко обаче на пасажера, който се възползва от някоя съмнителна джонка! Той мисли, че си има работа с почтени, макар и груби, но все пак честни хора, и по нищо не личи, че е тъкмо обратното. Пътем маската пада, той бива ограбен и умъртвен.
А такива пиратски джонки има все още много. Правителството е кажи-речи безпомощно срещу тях. Десет военни джонки не се осмеляват да нападнат същия брой пиратски, защото знаят, че небоеспособният им екипаж ще падне в ръцете на пиратите, и ще идат всички под ножа. Ето защо не плават прекалено надалеч, изпушкват няколко центнера барут, крещят и реват до пресилване, обръщат, принасят в жертва няколко чаши чай на морското божество Мат-су-по и пращат доклад на властите за някаква чутовна победа, която няма как да е била възможна, понеже битка изобщо не се е състояла. Така на пиратите не се случва нищо, докато някой път крайцерът на някоя европейска морска сила не простреля няколко от тези кианг-лунг или „речни пирати“, както ги нарича народът, така че и хора и мишки се понесат към дъното. Но става така, сякаш после десет живи се появяват на мястото на един мъртвец…
Когато Синьочервеният Метусалем и четиримата му спътници стигнаха откъм страната на китайските плавателни съдове, видяха пристанали там джонка до джонка — коя от коя по-чудати и гротескни. Каква разлика само между тези кораби и европейските от другата страна! Докато за нашите моряци е въпрос на чест корабът им да е максимално чист и спретнат, като се заемат с чистене и излъскване още далеч преди акостирането, то тези джонки изглеждаха така, сякаш никога не са виждали и капчица вода над ватерлинията си. По борда и въжетата висяха мръсни дрипи; отвсякъде надничаха мръсни мъже с мръсни лица, които се държаха с мръсни ръце. Между кея и бордовете циркулираше каква ли не мръсна гмеж, а във водното пространство зад корабите шетаха насам-натам мръсни лодки с мръсни пасажери. На самия кей имаше мръсни сергии с мръсни продавачи, а между тях мръсни амбулантни търговци рекламираха мръсната си стока.
Клекнал на земята пред малката си фурничка, един белеше лук. Уханието проникваше в носа и очите му. Той изкихваше истински ръмеж върху силно ухаещите си резени и буквално изреваваше „а-апчиххх“ — звук, който си остава еднакъв по цялото земно кълбо. Монголецът, кафърът, индианецът и малаецът, първата придворна дама на руския император и наподобяващата домашен дух жена на папуаса — всички те кихат „а-а-апчихххх“. Понякога една от двете срички малко се съкращава от вредно за здравето чувство за приличие, но тя винаги е налице, макар и осакатена. Тук трябва да се захванат фабрикантите на международни езици от новото време; ап…чих или ха-тчих са двете фундаментални и първични срички на човечеството, дарени му от природата, която, веднага щом някога ги забравим, ни обръща по своите указания внимание на забравеното с една порядъчна хрема. Що се отнася до пекаря на кромид, то той не можеше да се отърве от кихането, защото колчем очите му плувнеха във влага, той ги измиваше — навярно за да пощади мръсните си ръце — с парче кромид и избърсваше после с него и носа си, след което естествено кихавицата наново експлодираше. Употребеният кромид обаче биваше изпичан и с добро разположение изяждан от клиентите. Купувачи той имаше достатъчно.
Такива и други подобни сцени, които не е хубаво да се обличат в думи, човек често би могъл да наблюдава, но с това не бива да се изрича присъда общо над китайците. По пристанищните селища именно се събира социалната мръсотия, тласкана от водата и сушата към морския бряг.
