Тя закичи медалите по ризата на Франк. Пърси се усмихна. Познаваше Франк само от ден, но също се гордееше с него.
— Заслужаваш си ги, човече — каза той. — Миналата нощ се показа като роден водач.
Франк изсумтя.
— Но знакът на центуриона…
— Центурион Занг — извика Октавиан, — чухте ли въпроса ми?
Франк премигна.
— Ъъ, извинете. Какво казахте?
Октавиан се обърна към сената и се подсмихна, сякаш казваше: „Видяхте ли?“.
— Питах ви — повтори бавно Октавиан, все едно се обръщаше към някой тригодишен — дали имате план как точно смятате да извършите подвига. Знаете ли къде точно отивате?
— Ами… — Хейзъл вдигна ръка над рамото на Франк и се изправи. — Не слушаше ли какво каза Марс снощи, Октавиан? Той бе доста ясен. Отиваме към земята отвъд боговете, Аляска.
Сенаторите са размърдаха неспокойно. Някои от духовете премигнаха, други направо изчезнаха. Дори металните кучета на Рейна се търкулнаха по гръб и заскимтяха. Накрая проговори сенатор Лари.
— Чухме какво е казал Марс, но това е безумие. Аляска е прокълната, неслучайно я наричат земята отвъд боговете. Толкова далеч на север боговете на Рим нямат власт. Онова място гъмжи от чудовища. Няма герой, който да се е завърнал оттам жив, не и след…
— Битката, в която сте загубили орела си — довърши Пърси.
Лари се стресна толкова много, че си седна на подекса.
— Вижте — каза Пърси, — знам, че съм нов тук. Знам, че вие не обичате да се говори за клането от осемдесетте…
— Той започна да говори за това! — оплака се един от духовете.
— Но наистина ли не разбирате какво става? — продължи Пърси. — Петата кохорта е била водач на онази експедиция. Там сме се провалили. Наша е отговорността да поправим случилото се. Затова Марс изпраща нас. Гигантът, синът на Гея, той е онзи, който е сразил вашите войски преди трийсет години. Сигурен съм в това. Сега той си седи в Аляска с окования бог на Смъртта и държи в плен цялата ви стара екипировка. Събира армиите си, така че да ги прати на юг, към този лагер.
— Наистина? — попита Октавиан. — Очевидно сте доб-ре запознат с плановете на нашия враг, Пърси Джаксън.
Пърси с лекота преглъщаше всякакви обиди — че е слаб, тъп и така нататък. Но когато разбра, че Октавиан всъщност го нарича шпионин, предател, бе толкова смаян, че трудно го схвана, а когато най-сетне това стана, целият се напрегна. Това бе толкова чужда идея за него, че… искаше да удари Октавиан по главата, отново. Но също така разбра, че Октавиан разчита на това, че иска да го представи пред останалите като нестабилен, луд човек.
Пърси си пое дълбоко въздух.
— Ще се изправим срещу този син на Гея — каза той, сдържайки гнева си, — ще върнем орела ви и ще освободим този бог… — Той погледна към Хейзъл. — Танатос, нали?
Тя кимна.
— На римски Летус. Но старото му гръцко име е Танатос, а що се отнася до Смъртта, нямаме нищо против да я оставим на гърците.
Октавиан театрално въздъхна.
— Както и да го наричате, нима очаквате да успеете да го освободите и да се върнете преди Пирът на Фортуна? Това е вечерта на двайсет и четвърти. Днес е двайсети. Знаете ли къде изобщо да го търсите? И знаете ли кой точно от синовете на Гея го охранява?
— Да. — Хейзъл отговори с такава сигурност, че дори Пърси се изненада. — Не знам къде точно трябва да го търсим, но имам добро предположение, а що се отнася до това кой е гигантът… Името му е Алкионей.
Само при споменаването на името му температурата в стаята сякаш падна с десет градуса. Сенаторите потрепериха. Рейна стисна подиума с ръце.
— Откъде знаеш това, Хейзъл? Понеже си дете на Плутон?
Пърси бе забравил за присъствието на притихналия Нико ди Анджело, затова се сепна, когато той се изправи в черната си тога.
— Ако разрешите, преторе — каза той. — Аз и Хейзъл знаем това-онова за гигантите от нашия баща. Всеки гигант е роден със специфична цел, за да се изправи срещу някой от дванайсетте бога на Олимп. Техният цар е Порфирион, създаден да победи Юпитер. Но най-стар измежду гигантите е Алкионей, сътворен, за да съкруши Плутон. Затова можем да го познаем.
Рейна се намръщи.
— Очевидно знаете доста за него.
Нико повдигна края на тогата си.
— Така е… Гигантите са много трудни за убиване. Според старите пророчества могат да бъдат сразени само от богове и герои, борещи се рамо до рамо.
Дакота се изсмя.
— Нима? Богове и герои — в битка заедно, на една страна? Това никога не може да се случи!
— Случвало се е — каза Нико. — В първата война с гигантите боговете извикали героите на помощ и така спечелили. Дали това може, или не може да се случи отново, не зная. Но при Алкионей… заклинанието било различно. Той бил напълно безсмъртен, невъзможен за убиване от герой или бог, или дори едновременно от двамата… докато останел в своята родина, земята, в която бил сътворен. — Нико млъкна, за да могат останалите да възприемат информацията. — И ако сега се е преродил в Аляска…
— Няма да може да бъде убит там — довърши Хейзъл. — Никога. По какъвто и да е начин. Ето защо експедицията от осемдесетте години се е провалила.
И тогава отново всички се развикаха.
