— Проблемът е — каза той, — че химикалката се връща в джоба ми автоматично, дори ако я предам…
— Не бой се — увери го Терминус, — ще направя така, че химикалката ти да не мръдне оттук. Нали така, Джулия?
— Да, господин Терминус.
С нежелание Пърси остави химикалката на подноса.
— Сега, понеже си новичък, да ти кажа някои правила — каза Терминус. — В момента навлизаш в границите на града. Зад тях ще се държиш прилично. Ще правиш път на колесниците, когато вървиш по обществени пътища. Стигнеш ли до сената, сядаш отдясно. И там, виждаш ли накъде соча?
— Ъъ — каза Пърси, — вие нямате ръце?
Това явно бе болна тема за Терминус. Мраморното му лице посивя до тъмносиво.
— Гений. Е, господинчо, долу на форума… Джулия, посочи от мое име, ако обичаш…
Джулия послушно остави подноса на земята и посочи към главния площад:
— Има магазин със син навес — продължи Терминус. — Там продават всякакви стоки. Купи си един шивашки метър и нагласи крачолите си на два сантиметра и половина над глезена. Също така се подстрижи и загащи!
Хейзъл каза:
— Благодаря, Терминус. Трябва да тръгваме.
— Хубаво, вървете — сопна се богът, — но стойте от дясната страна на пътя. И онази скала там, не, Хейзъл, гледай накъде соча! Онази скала е прекалено близо до дървото. Преместете я два сантиметра наляво.
Хейзъл послушно изпълни това, което й наредиха, и после тримата продължиха по пътя си, макар че Терминус продължаваше да крещи разни заповеди, докато Джулия правеше кълбета напред и назад в тревата.
— Той винаги ли се държи така? — попита Пърси.
— Не — призна Хейзъл, — днес беше много мил. Обикновено е страшно досаден.
— Той обитава всеки граничен камък на града — каза Франк. — Последната защита, ако някой ни нападне.
— Терминус не е толкова лош — добави Хейзъл. — Само не го ядосвай, иначе ще те принуди да измериш всеки стрък трева в долината.
Пърси запомни това.
— А момиченцето? Джулия?
Хейзъл се ухили.
— Голяма е сладурана. Родителите й живеят в града. Хайде! Трябва да настигнем сенаторите.
Докато вървяха към форума, Пърси се смая от броя на хората в града. Младежи на възраст като за университет стояха край фонтана, а някои от тях махнаха на сенаторите. Един мъж на почти трийсет години стоеше на тезгяха на пекарна и флиртуваше с млада жена, която си купуваше кафе. По-възрастна двойка гледаше как дете в пелени и миниатюрна ризка на лагер „Юпитер“ гони няколко чайки. Търговци отваряха магазините си за деня, поставяйки табели на латински, с които рекламираха грънци, скъпоценности и билети за Хиподрума на половин цена.
— Всички тези хора полубогове ли са? — попита Пърси.
— Или са такива, или са произлезли от такива — каза Хейзъл. — Както казах, това е добро място да се образоваш или да отгледаш семейство, без да се притесняваш от ежедневни атаки на чудовища. Може би двеста или триста души живят тук. Ветераните работят като съветници и, ако се наложи, запасняци, но най-вече са граждани, които си живеят живота.
Пърси си представи какво ли би било да има апартамент в този миниатюрен Рим и да живее тук, защитен от легиона и Терминус, нервния бог на Границите. Представи си как държи ръката на Анабет в някое кафене. Може би, когато остарееха, щяха да гледат как собственото им дете преследва чайки по форума…
Той тръсна глава. Не можеше да мисли за това сега. Повечето от спомените му ги нямаше, но знаеше, че това място не е негов дом. Той бе отнякъде другаде и имаше други приятели.
Освен това лагер „Юпитер“ бе в опасност. Ако Юнона бе права, атаката щеше да дойде след по-малко от пет дни. Пърси си представи как лицето на спящата Гея изплува в хълмовете над лагера. Представи си ордите чудовища, спускащи се в долината. „Ако се провалите — бе казал Марс, — няма да има къде да се върнете. Рим ще падне, този път завинаги.“
Помисли си за малката Джулия, за семействата с дечица, за новите си приятели в петата кохорта, дори за глупавите фавни.
Не искаше да си помисля дори какво би се случило с тях, ако това място рухнеше.
Сенаторите стигнаха до сградата с бели мраморни колони в западния край на форума. Пърси се спря на прага и си спомни за смъртта на Юлий Цезар, пронизан до смърт на такава среща.
Сетне си пое дълбоко въздух и последва Хейзъл и Франк навътре.
Отвътре сенатът приличаше на университетска аула. Срещу полукръг от столове беше разположен подиум, върху който имаше два стола. Те бяха празни, но върху единия бе поставена малка кадифена кутийка. Пърси, Хейзъл и Франк седнаха от лявата страна на полукръга. Десетимата сенатори и Нико ди Анджело заеха местата на първия ред. Задните редове се запълниха от група призраци и няколко ветерана — всичките в официални тоги. Октавиан застана отпред с нож и плюшен лъв, в случай че някой имаше нужда да се консултира с бога на Сладките играчки. Рейна застана на подиума и вдигна ръка, призовавайки аудиторията за внимание.
— Това е извънредна среща — каза тя, — няма да губим време във формални поздрави.
— Но аз обожавам формалните поздрави! — оплака се един от духовете. Рейна го погледна студено и той млъкна.
