— Знам ги аз тези работи. Като вестоносец на боговете подочувам това-онова. Все пак водя цялата кореспонденция на Олимп и отвъд. — Тя върна кексчетата в ъгъла. — Пък и тези чудовища имаха нужда от здравословна храна. Ядат само пакетирани храни и герои. Толкова вредно! Не можех да ги оставя да нахлуят в магазина и да нарушат моя фън шуй.
Пърси се облегна на ъгъла. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне върху божествения фън шуй на Ирида.
— Чудовищата вървят на юг — простена той. — Ще унищожат лагера ни. Можеш ли да ги спреш?
— Аз вярвам в принципа на ненасилието — заяви Ирида. — Мога да се защитя, но няма да участвам в поредната Олимпийска агресия. Не, благодаря! В момента чета за будизма и таоизма, но още не съм избрала в кое да вярвам.
— Но… — Хейзъл изглеждаше смаяна. — Не си ли гръцка богиня?
Ирида скръсти ръце.
— Не ме класифицирай, момиче! Миналото ми не определя коя съм в настоящето!
— Добре — съгласи се бързо Хейзъл. — Ще можеш ли обаче да помогнеш на приятеля ни! Мисля, че е болен.
Пърси тръгна към богинята и в един ужасен момент Франк се уплаши, че ще си поиска суха паста.
— Съобщение по Ирида — каза той. — Може ли да пусна едно?
Франк не бе сигурен, че е чул добре.
— Да пуснеш съобщение?
— Това… — Пърси млъкна за момент. Трябваше да преглътне. — Възможно ли е?
Ирида го погледна внимателно.
— Интересно. Ти си от лагер „Юпитер“ и все пак… Оф, да. Юнона и нейните номерца.
— Какво? — обади се Хейзъл.
Ирида погледна към своята помощница Стрижка. Двете, изглежда, проведоха мислен разговор. След това богинята взе една стъкленица от гишето и пръсна някакво вещество с аромат на мед в лицето на Пърси.
— Това ще успокои чакрите ти. А що се отнася до съобщенията, това е много древна форма на общуване. Гърците я използваха, римляните — не. Те все разчитаха на пътищата си, на онези техни гигантски орли и на какво ли още не. Но да, предполагам, че може да опитаме, нали, Стрижке?
— Разбира се, шефке!
Ирида намигна на Франк.
— Не казвай на другите богове, но напоследък Стрижка се грижи за съобщенията. Тя си върши добре работата, а аз нямам време за такива неща. Нарушават моята ва!
— Вашата
— Мхм. Стрижке, я отведи Пърси и Хейзъл отзад. Дай им да хапнат нещо, докато уреждаш работите по съобщението. А Пърси… горкият! Заболяване на паметта. Едва ли срещата със стария Полибот му е повлияла добре точно в този момент, като се има предвид, че е син на Пос… на Нептун, де. Но чаша зелен чай с домашен мед и лековито брашно ще го оправи напълно.
Хейзъл се намръщи.
— А Франк?
Ирида се обърна към него и килна глава въпросително. Точно като майка му. Все едно Франк бе най-голямата въпросителна в стаята.
— Не бери грижа — каза тя. — С него просто трябва да си побъбрим.
Франк предпочиташе да е с приятелите си, въпреки опасността от здравословния зелен чай. Ирида обаче го хвана за ръката и го отведе до маса за кафе на остъклена тераса. Франк остави копието си на пода и седна срещу богинята.
Навън, в мрака, змиевидните изчадия неуморно обикаляха хълма, бълвайки огън и тровейки тревата.
— Франк, знам как се чувстваш — каза му Ирида. — Предполагам, че обгореното дърво в джоба ти става все по-тежко с всеки изминал ден.
Дъхът на Франк спря и ръката му инстинктивно се дръпна към палтото.
— Откъде…
— Казах ти. Зная това-онова. Все пак векове наред бях личният вестоносец на Юнона. Знам защо те помилва.
— Помилвала ме е? — Франк извади дървото и го разви от плата. Колкото и злокобно да бе копието на Марс, това дърво бе по-лошо. И, както бе казала Ирида, сякаш ставаше все по-тежко и по-тежко.
— Юнона те спаси, защото иска да изпълниш ролята си в плана й — каза богинята. — Ако не се бе появила в онзи ден и не бе предупредила майка ти за дървото, щеше да умреш. Роден си с прекалено много дарби. Такава сила изгаря живота на смъртния.
— Прекалено много дарби? — Франк почувства как ушите му поаленяват от гняв. — Аз нямам никакви дарби!
— Това не е вярно, Франк. — Ирида махна с ръка пред себе си, все едно чистеше стъкло. Появи се миниатюрна дъга. — Помисли си само.
В дъгата се появи образ. Франк се видя четиригодишен да тича в двора на баба си. Майка му се бе навела от прозорец на тавана, високо горе, махаше му и му викаше. Опитваше се да привлече вниманието му. Франк не трябваше да е в задния двор, не и самичък. Не знаеше какво прави майка му на тавана, но тя му бе казала да стои край къщата, да не се отдалечава. И Франк, разбира се, направи точно обратното. Той викаше щастливо, докато тичаше към близката гора. Където се изправи лице в лице с огромна мечка гризли.
Този спомен бе много смътен. Докато не го видя в дъгата, Франк не бе сигурен дали не е бил сън. Но сега разбра колко странно е било цялото преживяване. Мечката погледна малкото момче и бе трудно да се прецени кой е по-изненадан.
