— Ще напишеш къде се намира Алкионей предварително — каза Пърси. — Ще държиш листчето в себе си, но ще се закълнеш в реката Стикс, че отговорът е верен и конкретен. Трябва също да се закълнеш, че ако загинеш, харпиите ще са свободни от проклятието ти.
— Това са високи залози — изръмжа Финий. — Рискуваш живота си, Пърси Джаксън. За една харпия. Няма ли да е по-просто да ми я предадеш?
— Няма такъв вариант.
— Значи разбираш колко е ценна — усмихна се студено Финий. — Но трябва да знаеш, че прогледна ли веднъж, ще я уловя лично. Който контролира харпията… ще ти кажа само, че някога бях цар. С нейна помощ отново ще стана такъв.
— Поставяш тигана, а рибата е още в морето — не се впечатли Пърси. — Правим ли сделката, или не?
— Не мога да видя изхода от тази игра — почеса се Финий по носа. — Дразнещо, нали? Неочакван залог, който замъглява бъдещето. Но все пак ще те посъветвам нещо, Пърси Джаксън. Дори да оцелееш днес, няма да харесаш бъдещето си. Предстои ти голяма жертва, а ти няма да имаш смелостта да я направиш. Ще страдаш много. Светът ще страда много. Ще е по-лесно сам да избереш отровата.
В устата си Пърси усети нагарчане, все едно бе пил от зеления чай на Ирида. Щеше му се да вярва, че старецът просто го плаши, но нещо му подсказваше, че Финий говори истината. Помнеше предупреждението на Юнона, когато бе решил да отиде в лагер „Юпитер“: „Ще изпиташ болка и печал, загуба, каквато не си и сънувал. Но ще получиш шанс да спасиш старите си приятели и семейство, да върнеш стария си живот.“
Харпиите накацаха по дърветата около паркинга, сякаш усещаха за какъв залог става дума. Франк и Хейзъл наблюдаваха Пърси притеснени. Той ги бе уверил, че шансовете му не са петдесет на петдесет, че има план. Разбира се, планът можеше да не проработи. Шансът му за оцеляване можеше да е сто процента. Или нула.
Но не им беше казал за последното.
— Правим ли сделката, или не? — повтори той.
Финий се ухили.
— Кълна се в река Стикс, че приемам условията такива, каквито ги описа. Франк Занг, ти си потомък на аргонавт. Доверявам се на думата ти. Ако спечеля, ще ме оставиш ли на мира заедно с приятелката си Хейзъл? Обещаваш ли да не търсиш отмъщение?
Франк бе стиснал юмруци толкова силно, че Пърси се уплаши да не счупи златното копие. Накрая обаче изръмжа:
— Кълна се в реката Стикс.
— Аз също — добави тихо Хейзъл.
— Кълна се — промърмори Ела. —
— В такъв случай — изсмя се Финий — ми намерете нещо за писане. Да започваме!
Франк зае салфетка и химикалка от щанда на най-близкия камион. Финий написа нещо на салфетката и я прибра в джоба на хавлията си.
— Кълна се, че там е написано къде се крие Алкионей. Не че ще живееш достатъчно дълго, за да го прочетеш, но…
Пърси извади меча си и разкара цялата храна от масата за пикник. Финий седна от едната страна. Пърси от другата.
Финий протегна ръце.
— Нека докосна съдовете.
Пърси погледна към хълмовете в далечината. Представи си сенчестото лице на спящата богиня. Изпрати мислите си към земята под него, с надеждата, че богинята го слуша.
Финий изви пръсти алчно.
— Да не те хвана шубето, Пърси Джаксън? Дай ми мускалите.
Пърси му ги подаде.
Старецът сравни тежестта им. Прокара пръсти по керамичната повърхност. Сетне ги сложи на масата и постави ръка върху всеки от тях. Земята леко изтътна — слабо земетресение, достатъчно, за да накара зъбите на Пърси да затракат. Ела изкряка тревожно.
Мускалчето отляво сякаш потрепера малко по-силно от дясното.
Финий се ухили злобно и го стисна.
— Ти беше глупак, Пърси Джаксън. Избирам това. А сега — да пием!
Пърси взе мускалчето отдясно. Зъбите му продължаваха да тракат.
Старецът надигна своето.
— Наздраве! За синовете на Нептун.
Двамата отвориха мускалите и пиха.
Пърси незабавно се преви на две. Гърлото му изгаряше. Усети вкуса на бензин в устата си.
— Богове! — извика Хейзъл, която стоеше зад него.
— Нееее! — изграчи Ела. — Нее, нее, неееееееее!
Погледът на Пърси се замъгли. Можа да види само Финий, който се бе ухилил широко и изправил рамене, премигвайки нетърпеливо с очи.
— Да! — изкрещя той. — Всеки миг зрението ми ще се върне!
Пърси бе сгрешил. Беше постъпил невероятно глупаво, предприемайки такъв риск. Чувстваше се така, сякаш имаше натрошени стъкла в стомаха си.
— Пърси! — стисна го за раменете Франк. — Пърси, не! Не можеш, не трябва да умираш!
Пърси отвори отчаяно уста, за да си поеме глътка въздух… и зрението му внезапно се проясни. В същия миг Финий се преви, сякаш е бил ударен с юмрук в стомаха.
