Синът на Нептун полностью

— Интересен въпрос — каза вторият съдия. — Разпределението на вината.

— Да — съгласи се първият съдия, — детето е загинало за благородна цел. Спасило е много животи, отлагайки пробуждането на гиганта. Дръзнало е да застане на пътя на самата Гея.

— Но е било твърде късно — тъжно заключи третият съдия. — Хейзъл Левеск е виновна, задето е помогнала да пробудят врага на боговете.

— Майка й е виновна — възрази първият съдия. — Детето да върви в Елисейските поля. За Мари Левеск остават вечните мъчения.

— Не! — извика Хейзъл. — Недейте! Не е честно!

Съдиите я погледнаха едновременно. Маските им са златни — отчаяна осъзна Хейзъл. Направени от най-прокълнатия метал. Чудеше се дали златото не трови някак мислите им, така че да не бъдат справедливи в отсъжданията си.

— Внимавай, Хейзъл Левеск — предупреди я първият съдия. — Нима искаш да поемеш цялата вина върху себе си? Остави майка си да плати за това. Така е най-разумно. Ти бе предопределена за велики дела. Майка ти те отклони от пътя ти. Виж каква можеше да бъдеш…

Друг образ се появи над съдиите. Хейзъл се видя като малко момиче, засмяна, с ръце, оцапани в боя. Образът се уголеми. Хейзъл видя как порасва, как си пуска дълга коса, как очите й стават тъжни. Видя се на тринайсетия си рожден ден, яхнала отмъкнат кон. Сами се смееше, докато препускаше зад нея: „От какво бягаш? Нима съм толкова грозен?“.

Видя се в Аляска, по Трета улица, вървяща сред студ и мрак към училище.

А после образът й продължи да расте. Хейзъл се видя на двайсет. Толкова приличаше на майка си — с накъдрена коса, с весели златисти очи. Носеше бяла булчинска рокля. Бе толкова щастлива. Хейзъл инстинктивно осъзна, че трябва да гледа към някой специален, някой, когото обича.

Гледката не я натъжи. Не се замисли за кого ли може да се жени. Вместо това помисли, че ако не се бе оставила на гнева си, майка й също можеше да изглежда така. Ако Гея не я бе покварила…

— Ти изгуби своя живот — простичко каза първият съдия — при специфични обстоятелства. Заслужаваш да отидеш в Елисейските поля. Ала за майка ти остават Полята на мъченията.

— Не — каза Хейзъл, — вината не бе само нейна. Тя бе подведена. Обичаше ме. Накрая дори се опита да ме защити!

— Хейзъл — прошепна Франк, — какво правиш?

Тя стисна ръката му, за да го накара да замълчи. Съдиите не му обърнаха внимание.

Накрая вторият съдия въздъхна.

— Няма решение. Няма достатъчно добро. Нито достатъчно зло.

— Вината трябва да се раздели — кимна първият съдия. — И двете души ще бъдат изпратени в Полята на Асфодел. Съжалявам, Хейзъл Левеск. Можеше да бъдеш истинска героиня.

Минаха през голямата сграда и попаднаха насред жълти полета, които продължаваха в безкрая. Тя поведе Франк през тълпи от духове, към гора от магнолии.

— Ти се отказа от Елисейските полета — ахна Франк, — за да спасиш майка си?

— Тя не заслужава мъчения — отвърна Хейзъл.

— Но какво става сега?

— Нищо — отговори Хейзъл, — вече никога няма да стане нищо.

Носеха се безцелно. Духовете минаваха край тях като прилепи — объркани и изгубени, забравили миналото си и дори как се казват.

Хейзъл помнеше всичко. Може би защото бе дъщеря на Плутон. Така и не забрави коя е и защо е тук.

— Споменът направи задгробния ми живот по-труден — каза тя на Франк, който продължаваше да върви до нея като блестящ червен лар. — Толкова пъти се опитах да достигна замъка на татко… — Тя посочи огромен черен замък в далечината. — Ала никога не можах да го сторя. Не можех да напусна Полята на Асфодел.

— Видя ли някога майка си?

Хейзъл поклати глава.

— Тя нямаше да ме познае, дори да я бях намерила. Тези духове… всичко това за тях е като безкраен сън, вечен транс. Това е най-доброто, което можах да й спечеля.

Времето вече нямаше значение, но след вечността тя и Франк седнаха под една черна магнолия, заслушани в писъците, идващи от Полята на Мъченията. В далечината, под изкуственото слънце на Елисейските поля, Островите на блажените блещукаха като изумруди в синьо езеро. Яхти с бели платна пореха водата, а душите на великите герои се наслаждаваха на вечното щастие по плажовете.

— Не заслужаваш Асфодел — ядоса се Франк. — Трябва да си с героите.

— Това е само ехо — успокои го Хейзъл. — Ще се събудим, Франк. Това само ти изглежда като вечността.

— Не става дума за това! — възрази той. — Отнеха живота ти! Щяла си да станеш красива, да… — Лицето му поаленя. — Да се ожениш за някого — прошепна накрая, — да имаш хубав, щастлив живот. И всичко това ти е било отнето.

Хейзъл преглътна сълзите си. Първия път в Асфодел не бе изкарала толкова зле, когато бе сама. Но с Франк се чувстваше толкова по-тъжна. Все пак бе решена да не се ядосва на съдбата си.

Спомни си своя образ като възрастна — усмихната, влюбена. Знаеше, че нямаше да мине много време, преди да стане сърдита и злобна като Кралица Мари. „Заслужавам повече“ — винаги бе казвала майка й. Хейзъл не можеше да си позволи да се чувства така.

— Съжалявам, Франк — каза тя. — Мисля, че майка ти бърка. Невинаги споделянето на проблема го прави по-лек.