— Ами то си е пак едно и също. Сенки върху стената на пещерата. Скоро ще го разбереш.
Двамата с Джейми станахме добри приятели още от момента, в който се оказа, че сме състуденти през първия ни семестър в Оксфорд. Различавахме се много един от друг. Джейми подхождаше към университета много по-енергично от мен, гмуркаше се поред в какви ли не забавления: ръгби, пиене, увеселения от всякакъв род и сорт. Единственото, в което бе постоянен, беше преследването на жените. Биваше го много в това с искрящите му сини очи и широката усмивка, с която възнаграждаваше всяко момиче, обърнало му внимание. Следвах го на дистанция в по-голямата част от дейностите му. С жените нямах неговия късмет, какъвто съм непохватен, незабележим и дори свит. Но двамата се забавлявахме добре. И след университета приятелството ни се задълбочи и укрепна.
— Направо не ми се вярва, че ще ставаш банкер! — възкликна Кейт. — Особено след всички тези главоболия, които създаде банковото дело на Джейми.
— Знам. Шокиращо, нали?
— И кога ще си купуваш БМВ? Ще ти трябва и мобифон. И тиранти.
— Спокойно, Кейт, всичко по реда си — намеси се Джейми. — Имаш ли някакво бельо на фини райета, Ник?
— Да не би Рикардо да носи бельо на фини райета? — попита Кейт.
— Откъде мога да знам, по дяволите?
— О, просто питах! Вие в „Декер“ сте толкова близки…
Изпихме си шампанското. Бях в добро настроение, с приповдигнат дух. Изпитвах все по-голяма увереност, че съм взел правилното решение.
— И така, какво мислиш за Маркетмейкъра? — попита Джейми.
— Маркетмейкъра ли? Кой е той? Рикардо ли?
— Да. Това му е прякорът. Идва от времето, когато е бил единственият човек на света, който правел пазари от дълговете на Латинска Америка. Сега всички търгуват тая стока, но той се ползва с репутацията на разработил пазара такъв, какъвто е днес.
— Наистина ме впечатли. Но не съм чак изненадан. Това, което ме изуми, беше колко е достъпен. Не че искам да кажа, че е просто един обикновен човек, защото той определено не е такъв, но се държа с мен като с равен.
— Това не е толкова странно — каза Кейт.
— Не знам. Обикновено човек си мисли, че такива хора се отнасят към другите като към отпадъци. Той е свикнал да си има работа с президенти на страни, а не с безработни преподаватели.
— Това е част от тайната му — каза Джейми. — Да те накара да се почувстваш много специален, който и да си. Без значение дали си финансовият министър на Мексико, или момчето, дето разнася кафето.
— Е, сега поне вече можеш да бъдеш спокоен за жилището си — каза Кейт и огледа малката всекидневна.
Беше уютна, прозорците гледаха към една малка градина. Но беше малка. И апартаментът ми беше малък. Книгите ми едва се събираха в него, да не говорим за човешките същества. Просто не можех да се начудя как бяхме съумявали двамата с Джоана да прекарваме толкова дълго в толкова тясно пространство. Разбира се, мястото беше добро, само на няколко минути път пеша от Примроуз Хил в северен Лондон. Вече шеста година пазарът още не се бе изкачил до нивото, което бе заемал, когато бяхме купили жилището. Понякога дори се съмнявах, че изобщо ще възстанови нивата си от онова време.
— Да, спокоен съм — казах. — Много се привързах към него. Щях да си умра на мъка, ако ми се наложеше да го изгубя заради строително-спестовното дружество. Мисля да напиша писмо на господин Норис и да го уведомя за щастливия обрат на съдбата.
— Джоана може и да нямаше финансов мозък, но имаше добър вкус — подметна Джейми.
— Тя беше ужасна! — възкликна Кейт. — И не беше достатъчно добра за теб, Ник. А и като си спомня как те заряза с този апартамент!
Усмихнах й се. Темата „Джоана“ всеки път успяваше да й качи адреналина. А и по всяка вероятност се бяха възползвали от мен. Нашата връзка беше устояла на двегодишния ми престой в Русия и след като се върнах, решихме да купим къщата заедно. Това обещаваше да бъде добра инвестиция. Джоана, с двете си години стаж в една търговска банка, беше финансовият мозък зад покупката, така че тя намери жилището. Когато след три години се разделихме и тя замина за Ню Йорк с един американски инвестиционен банкер, ми остави своята половина и всичките мебели в замяна на посрещането на задълженията по ипотеката. Тогава това ми се бе струвало добра сделка, особено след като тя бе осигурила първоначалния капитал, но пък моята заплата не се оказа достатъчно добра, за да изплащам вноските.
Поне до този момент.
— Тук направо ще станем на шушулки — потрепери Кейт. — Не можеш ли да включиш отоплението?
— Е, не — избъбрих. — Не е чак толкова студено. Бабичката над мен топли като в пещ и част от топлината се просмуква и при мен.
— Направо си е жега — отбеляза сухо Джейми.
Кейт за момент млъкна смутено. Моменти като този често се случваха с по-заможните ми приятели. За тях плащането на сметките беше повече досадна неприятност, отколкото финансов проблем, който никога не намира пълното си решение, а само бива отлаган за неопределено време. После просия.
— О, хайде! Вече можеш да си го позволиш. Можеш да живееш в тропически рай, стига само да искаш.
