— Права си — съгласих се.
Действителният проблем беше, че бойлерът се бе развалил още през февруари. Можех да точа гореща вода, но отоплението бе отказало. Ремонтът щеше да ми струва осемстотин лири. Зимата се бе оказала студена, а и пролетта не й отстъпваше много. Но Кейт имаше право — вече можех да си купя нов бойлер. И да оправя теча в кухнята. И може би дори да си купя нови обувки.
Беше ми дошло до гуша от почти мизерния живот, който водех. Не е страшно да си беден студент. Не е страшно и да си беден дипломант. Но аз вече наближавах тридесетте, а все още не можех да си позволя дори и един нормален отпуск, да си купя кола или дори да поправя шибания бойлер. По дяволите, един от моите ученици, който едва бе изкласил втората година, бе успял да си намери работа като консултант за осемнадесет хиляди лири годишно — с цели пет хиляди повече от мен. А беше само на двадесет и две!
Джейми следеше хода мислите ми.
— Животът ще се промени, да знаеш — каза той.
— Нали това беше основната идея.
— В „Декер“ работата е много. Не бих казал, че Рикардо иска да блъскаш двайсет и четири часа в денонощие. Той само иска да му посветиш онази част от него, през която си буден.
— Ха! — изсумтя Кейт.
Изгледах я достатъчно дълго, за да разбере, че съм схванал думите й. Аз поне бях ерген. Нямаше да липсвам на никого.
— Бива ме да блъскам, познаваш ме.
— Почакай обаче да те видя как изглеждаш в седем сутринта.
Изсмях се.
— Ако знаеш колко отдавна си мечтая да видя как изглежда светът толкова рано! Сега вече със сигурност ще го разбера.
— Ще трябва да се откажеш и от ръгбито — каза Джейми.
— Сериозно? Все ще успея да измисля нещо. Може и да изтърва няколко тренировки, но отборът ми има нужда от мен. — Бях номер осем в отбора по ръгби на школата по руски изследвания. Щяха да я загазят без мен.
— Няма да стане — заяви Джейми. — Навремето успявах да поигравам по мъничко, когато работех в „Гърни Крохайм“, но откакто постъпих в „Декер“, се отказах от всичко. Командировките направо те съсипват. Налага се да тръгваш още от уикенда, без да знаеш кога ще се върнеш. Никой отбор не търпи подобно нещо.
Погледнах Кейт. Не само отборите по ръгби страдаха от това.
— Жалко — отвърнах. — Ще ми липсва.
— Аз се справям — каза Джейми. — Въпреки всичко успявам да поддържам форма, но не е същото. Просто трябва да избивам агресивността си по друг начин.
Навремето Джейми играеше превъзходно, беше по-добър от мен. Беше полузащитник. Нисък и набит, с широки рамене и силни крака, той успяваше да изблъска от пътя си два пъти по-едри мъже. Беше и безстрашен борец. Никога няма да забравя мига, когато го видях да преобръща осмицата от „Ал Блакс“. Бе участвал в няколко срещи на отбора на университета и ако не беше разкъсван от изкушенията на университетския живот, със сигурност щеше да влезе в професионалния ръгби спорт. Сега, както казваше, цялата тази агресия беше впрегната в служба на „Декер Уорд“.
Джейми допи чашата си и вдигна бутилката.
— Празна. Да отскоча да купя още една? На табелата на магазина за спиртни напитки зад ъгъла пишеше, че работи до осем и половина. Имаме още половин час.
— Аз черпя — казах.
— Не, този път съм аз. Ей сега ще се върна. — Той навлече палтото си и изскочи.
Двамата с Кейт помълчахме. После тя ми се усмихна. С годините ставаше все по-привлекателна. Открай време си беше хубава — не толкова красива, колкото симпатична, с къса кестенява коса, ведра усмивка и големи очи. Но с развитието си от момиче в жена и после в майка се бе променила. Беше изпълнена с мекота и нежност, а откакто се бе родил и синът й, у нея се бе появила вътрешна яснота, която беше особено привлекателна.
Бях я харесал още когато се запознах с нея на едно задръстено стълбище на някаква забава на Каули Роуд. Няколко пъти след това се засякохме случайно и аз я запознах с Джейми по време на последния ни семестър в Оксфорд. Той не си губи времето, но този път, необичайно за него, връзката им не се разпадна след броени седмици. Три години по-късно се ожениха и след още една Кейт роди син — аз му бях кръстник. Тя остави работата си в една голяма адвокатска фирма в Сити, за да се грижи за него.
— Как е Оливър?
— О, добре е. Все ме пита кога ще дойдеш, за да си поиграете пак на капитан Авенджър.
Засмях се.
— Надявах се вече Капитана да е излязъл от мода.
— Още не е.
Тя отпи от шампанското си и попита загрижено:
— Сигурен ли си, че постъпваш правилно, Ник?
Наистина беше загрижена. Това ме разтревожи. Кейт имаше много здрав разум — и освен това ме познаваше добре.
— Да — отвърнах с повече увереност, отколкото изпитвах. — В края на краищата Джейми я кара много добре в „Декер“, нали?
— Да — отвърна тя съвсем спокойно. — Кара я много добре.
Въздухът беше чист и студен. Карах по улиците на Айлингтън. Беше много по-добре да въртя педалите в шест и трийсет сутринта, отколкото по обяд, макар и да бях изненадан от големия брой автомобили толкова рано по улиците.
