— Ако идеята „Фавела Байро“ е толкова добра, колкото си мислим, по всяка вероятност все някога ще бъде финансирана. А не забравяй, че „Декер“ беше компанията, върнала международния капитал в Латинска Америка, когато всички останали банки в света й бяха обърнали гръб. Ние организирахме осигуряването на повече от двадесет милиарда долара за региона. Знаеш много добре колко много се нуждаят тези страни от свободни капитали. И сега те ги използват както трябва, инвестират в създаването и разкриването на нови работни места и подобряват инфраструктурата.
Той видя съмнението в очите ми й продължи:
— Добре, няма да се правя, че това беше основната причина, поради която превърнах „Декер“ в това, което е сега. Но това е един важен резултат от работата и аз се гордея с него.
— А какво ще кажете за всички пари, които правите?
— О, хайде, Ник! Нали ми каза, че тъкмо парите са причината, поради която искаш да постъпиш на работа при нас.
— Да, но…
— Но какво?
— Аз исках пари, за да направя нещо с тях. Да си купя свободата, за да правя с живота си каквото искам.
— И?
— И… — Поколебах се, търсейки точните думи. — Просто си мисля, че в компании като „Декер“ парите сякаш са самоцел.
Рикардо разтърка брадичката си.
— Разбирам какво искаш да кажеш. Но това не е съвсем така, както изглежда. Непрекъснато повтарям, че обичам хората, които са гладни, хората, които имат нужда да правят пари заради самите себе си. След това те започват да ги правят и заради самата фирма, в резултат на което фирмата се разраства. И това е добре. Но не мисля, че това е точно алчност.
— Добре, какво е тогава?
— Парите са като спортния резултат. Предполагам, че просто искам да имам най-високия резултат, когато състезанието приключи.
— И кога ще стане това?
— Добър въпрос — засмя се той. — Не съм сигурен. Предполагам, че за мен това е игра без край.
Известно време помълчахме, като всеки размишляваше над думите на другия. И двамата бяхме изненадани от факта колко личен бе станал разговорът ни. Спомних си фланелката с късите ръкави, която бях видял във фавелата: „Който умре с най-много играчки, печели“. Играта на Рикардо се играеше по целия свят, от богати и бедни.
Той махна с ръка на една стюардеса и поиска коняк. Аз си поръчах уиски. Отпуснахме се в широките седалки и отпихме.
— Баща ми игра същата игра и загуби — каза Рикардо.
— Джейми ми каза, че бил бизнесмен във Венецуела.
— Беше. Почина преди петнадесет години.
— Съжалявам.
— Беше търговец на ценни книжа, само че в нефтената индустрия. Преместил се в Каракас от Аржентина през петдесетте и си изградил доста голям портфейл от интереси. Тогава обаче се надцени. Беше хиляда деветстотин и осемдесета, точно след втория голям срив в цените на нефта. Той си мислеше, че цената ще скочи до четиридесет долара за барел. Вместо това се срина до шест. Открай време обичаше да си пийва, но тогава вече запи сериозно. Почина след четири години. Остави ни почти без нищо, така че трябваше да се справяме сами. С което особено се гордея.
— На много ли ви научи?
— Честно казано, не. Ние всъщност не го виждахме много, той винаги беше някъде и сключваше сделки, а аз бях на училище в Англия. Но си мисля, че съм наследил нюха му към сделката. Надявам се само да знам кога да спра.
— Значи вие мислите, че се конкурирате с него?
Рикардо обмисля няколко секунди думите ми.
— В известен смисъл, да. Много бих искал да можеше да види какво съм постигнал. Той никога не ме е насърчавал или потупвал по рамото, докато беше жив. Може би би го направил сега.
— А майка ви?
— О, не мисля, че майка ми знае какво правя или се интересува. Поне докато разполагам с достатъчно пари, за да поддържам банковата й сметка.
— А Едуардо? И той ли е като баща ви?
— Едуардо наследи други черти от баща ни — усмихна се Рикардо.
Страшно ми се прииска да го запитам какви точно са тези черти, но нещо в гласа му ми подсказа, че вече и без това съм си позволил твърде много. Той беше очарователен мъж и се чувствах поласкан, че ми е позволил да науча още за него. Но дали не ме манипулираше с тази своя откровеност? Ако беше така, тогава тя беше особено ефективна.
Рикардо остави чашата си и се обърна към мен.
— Виж, знам, че ти е особено трудно да приемеш нещата, които видя днес. Знам, че подлагаш на съмнение цялата основа на онова, което правим. А аз уважавам такова поведение. Честно. Предпочитам да имам хора, които първо подлагат принципите на съмнение, отколкото такива, които изпълняват сляпо всичко, което им се казва. Така че размишлявай. Но не се заблуждавай, че можеш да работиш във финансовата сфера, да вземаш награди и да избягваш трудните решения.
Сините му очи задържаха погледа ми. Бяха искрени. Знаех, че вярва в това, което казва. Очите му бяха подканящи, убеждаващи, почти хипнотични. „Тръгни след мен“ — казваха ми те.
