— Сигурно си чувал за проекта „Фавела Байро“?
— Да.
— И какво мислиш за него?
— Бих казал, че е досаден. Мисля, че сме против него, но забравих защо. Профукване парите на данъкоплатците, увеличаване на дълговото бреме, неща от тоя сорт.
— Аз разполагам с известна интересна информация за сделката.
— Наистина?
— Да. Финансовият министър е обсъждал с местните наркобанди контрола върху фавелите. По-голямата част от парите ще заседнат в джобовете им, макар че, разбира се, Умберто Алвеш също ще прибере известна част. Скандал, не мислиш ли?
Бочи разтри квадратната си челюст.
— Може би. Не знам. Къде са доказателствата?
— О, знаеш много добре. Анонимни източници от банковите среди.
— Значи си знаел за това?
— Ние го открихме — каза Рикардо. — И се оттеглихме от сделката. Оставихме я на друга финансова къща, готова да си затвори очите.
— И коя по-точно?
— „Блумфийлд Уайс“, американската инвестиционна банка. — Рикардо направи пауза, без да откъсва поглед от събеседника си. — И така, какво мислиш?
— Разбира се, че е скандал. Но не чак толкова голям. Плюс това няма твърди доказателства. Просто не знам.
— Добре, разбирам — каза Рикардо, извади цигара и предложи пакета на Бочи, който си взе. Двамата запалиха. — Е, как върви бизнесът?
— Страхотно. — Бочи издуха пушека към тавана. —
— Знам, виждал съм ги — усмихна се Рикардо. — Винаги е радостно да се срещаш с хора, които надхвърлят очакванията ти. Това не се случва всеки ден, мога да те уверя. — Той дръпна замислено от цигарата. — Кажи ми, дали този модел ще проработи, да кажем, и в Сао Пауло?
Бочи се втренчи в него. Рикардо издържа погледа му, без да мигне.
— Сигурен съм, че ще проработи. Разбира се, ще ни трябват и средства.
— Колко?
— Петдесет милиона долара.
— Сигурен съм, че бихме могли да ги съберем за вас. Ще ви трябва известно време, разбира се, за да съставите подробни планове. Звъннете на Изабел, когато сте готови, и ще измислим нещо.
— Трябва да съм сигурен, че ще можем да съберем необходимите средства. Не е ли необходимо да говорите с инвеститорите и така нататък?
Рикардо небрежно махна с ръка.
— О, разбира се, че все някога ще се наложи да направим и това. Но аз съм сигурен, че мога да ви осигуря парите, Освалдо. А думата ми е по-добра от всякакъв лист хартия. Знаеш го.
— Добре — ухили се широко Бочи.
— А сега — продължи Рикардо, — реши ли вече каква ще ти е уводната страница за тая работа с фавелите?
И така, всичко беше уредено. Сделката с фавелата беше унищожена. „Блумфийлд Уайс“ си научиха урока: не можеш да крадеш от „Декер“ и да се отървеш безнаказано. Мисията ни бе приключила и вече можехме да се прибираме у дома. Всички.
Целият кипях. Не можех да повярвам какво бе направил Рикардо. Виждах, че и Изабел е бясна. Но тя нямаше право на дума: ако бе успяла да попречи на „Блумфийлд Уайс“ да победи, тогава сделката за фавелите щеше да оцелее. Рикардо със сигурност усещаше какво става в главите на двама ни, но не личеше да го е грижа.
Излязохме от кантората на Бочи, прибрахме си багажа от хотела и се запътихме към летището в болезнено мълчание. Разбира се, бяхме в първа класа. Рикардо ни настани. Обезсърчен видях, че мястото ми е до неговото. Изабел седеше от другата страна на прохода.
Вечерята в самолета мина в мълчание. Рикардо се зарови в купчина документи. Носеше със себе си едно от онези огромни дипломатически куфарчета, които адвокатите често използват — куфарче със стандартни размери нямаше да му осигури достатъчно суровина за обработка през двата дни командировка. Загледах се през илюминатора в черното небе. Внезапно установих, че Рикардо не бе прекарал дори една вечер в Бразилия. Беше му потрябвал само час да довърши онова, което Изабел и Умберто бяха градили цяла година.
След като стюардесата отнесе остатъците от вечерята ми, отпуснах облегалката и се престорих, че спя. Не беше лесно — гърдите ме боляха, а и неспирното шумолене на документите и настойчивото стържене на молив до мен не ме оставяха на мира.
