Банковото дело изведнъж се бе превърнало на битка в джунглата. Една идея, способна да подобри живота на десетки хиляди хора, беше унищожена поради ревността на страната, която не искаше да позволи на другата да извлече облагите от сделката. Направо кипях и раздразнението ми нарастваше. По едно време вече не можех да издържам. Отворих очи и разтворих куфарчето си за книга. Беше „Островитяни“ от Евгений Замятин, руски писател, прекарал две тъжни години в Нюкасъл, строейки кораби точно преди избухването на Първата световна война. Бях унесен от музиката на прозата му; по мое мнение Замятин беше най-близо до майсторството на Пушкин с езика от двадесетото столетие, макар и да му липсваше абсолютната Пушкинова прецизност. „Островитяни“ беше сатира на лицемерието и моралната пустота на капиталистическа индустриална Европа. Той обаче познаваше само част от нея. Трябвало е да си намери работа в банка.
После си спомних, че Замятин бе свършил живота си в отчайваща бедност в Париж.
— Как се движи аржентинската ти търговия?
— Какво? — Вдигнах глава от книгата си и примигнах срещу Рикардо.
— Казах, как върви аржентинската ти сделка?
Пет пари не давах за аржентинската ми сделка. Всъщност давах. Искрено се надявах „Декер“ да изгуби купища пари. Но имах достатъчно здрав разум, за да не кажа. Знаех отлично, че безгрижното ми отношение към позиция на търговия щеше да е равносилно на напускане, а аз още не бях решил дали искам да го направя.
— Не е помръднала цяла седмица.
— Още ли вярваш в нея?
Какъв нелеп въпрос. Можех да вярвам в Господ, Маркс или дори Тачър. Но как можех да вярвам в облигации?
Поех си дълбоко дъх.
— Онова, което ми беше известно в онзи момент, беше, че аржентинските диско изглеждат добри облигации за покупка. Но тъй като имах само два дни опит, въз основа на който да взема решението си, трябва да кажа, че изобщо не бях уверен в правотата си. Единственото нещо, което ми вдъхна увереност, беше, че вие самият купихте позицията. Вярвам на преценката ви. Ако още не сте я продали, още вярвам в нея. Продадохте ли я?
— Харесва ми фактът, че осъзнаваш собствените си ограничения — усмихна се Рикардо. — Но това беше един добър избор. А ти си прав, аз не бих заложил на позицията, ако не бях съгласен с теб. Всъщност не съм продал, а закупих още. Още много.
— Това е добре. Надявам се, че нещата се развиват добре — избъбрих и се върнах на книгата си.
Но усещах погледа на Рикардо върху себе си.
— Беше доста жестока седмица за теб, нали? Първо те нападат с нож, после пък губим сделката с фавелите.
— Така е — измърморих.
— Трябва да е много страшно, когато те нападат така.
Вдигнах глава и го погледнах. Очите му бяха искрени. Толкова искрени, сякаш самият той някога беше наръгван с нож.
— Беше страшно — казах. — В един момент се разхождахме по брега и в следващия вече от гърдите ми стърчеше дръжката на нож.
— Бразилия е жестока страна — кимна Рикардо. — Има прекрасна природа и архитектура, но под тази повърхност се крие бруталност. Голям срам. Това е една от причините, поради които сделката с фавелите беше добра идея.
Не исках да се връщаме на темата, но не можах да се сдържа.
— Тогава защо я унищожихте?
— Нямах избор. Не можех да позволя на „Блумфийлд Уайс“ да извоюва този мандат. Това би означавало края на „Декер Уорд“.
— О, хайде. Пак щяхме да държим най-големия дял от пазара. А и нещо щеше да бъде направено за тези фавели. А сега всички тези хора просто ще бъдат оставени да се заравят в собствените си отпадъци.
— Не аз съм отговорен за социалните условия на Бразилия или която и да е друга страна — заяви спокойно Рикардо. — През последните сто години Бразилия е разполагала със същия достъп до капитал, природни ресурси и работна сила като Щатите и Канада. Причината тя да е бедна страна си е изцяло проблем на самите бразилци и на начина, по който използват или не използват ресурсите си, а не мой.
Слушах, без да мога да скрия отношението си към цинизма в думите му.
— Моята отговорност е успехът на „Декер Уорд“ — продължи той. — Направил съм я една от най-печелившите инвестиционни банки в света, но в момента, в който се отпусна, в момента, в който позволя на някой друг да ми отнеме инициативата, всичко ще рухне. О, естествено, ние всички разбираме, че това е един приятелски пазар и че всички останали момчета са просто щастливи да ни оставят да си движим нещата. Но те биха дали много, за да ни видят да се препънем. А дваж по-щастливи биха били, ако можеха да си отръфат къс месо от тялото ни. Най-големият ми страх е да не се изпълним със самодоволство.
Сините му очи се впиха в моите като бургии.
— Има моменти, когато не можеш да си позволиш да пипаш с ръкавици. „Блумфийлд Уайс“ не могат просто така да ни крадат сделки изпод носа. Те играха абсолютно грубо. Трябваше да им покажа, както и на всеки друг, че съм способен на още по-груби ходове от тях.
— А какво ще кажете за децата в онези фавели?
