— Искам да работиш за „Декер“. Ще бъдеш в епицентъра на най-вълнуващия пазар в световните финанси днес и ще се забавляваш страхотно. Мисля, че можеш да направиш много за нас. Но трябва да бъдеш убеден в това, което вършиш. Ако не вярваш в това, което правим, тогава се върни при руските си книги. Решението е твое.
Преглътнах. Когато първоначално бях приел да работя в „Декер“, бях размишлявал над тази дилема. Тогава бях решил, че ако искам да успея във финансовото дело, трябва да приема етическата система, която го съпровожда. А тя не беше неморална, тя просто беше аморална. Както беше казал Рикардо, причината Бразилия да се намира в такъв хаос, беше, че самите бразилци бяха направили така. Същото можеше да се каже и за Русия, другата огромна и кипяща в хаос страна. Бащата на Изабел харесваше разказа на Толстой „Господарят и слугата“ и неговата почтеност беше достойна за уважение.
Но господарят се бе оказал крайно глупав да настоява да пътуват във виелицата, вместо да изчакат в странноприемницата бурята да отмине. А в реалния свят господарите просто не даваха живота си за слугите си.
После си спомних за Корделия и за напрегнатото момче с широката усмивка и упоритите очи и обърнах гръб на Рикардо.
Когато късно сутринта в петък пристигнах в офиса, ме посрещнаха много радушно. Дейв, Мигел, Педро, Шарлот, хора, които едва познавах, всички дойдоха да ме питат как съм. Макар и да бяха минали само две седмици от началото на работата ми в „Декер“ и да бях прекарал само три дни в самия салон, те се отнасяха към мен като към свой. Признавам, че усещането беше приятно.
Самолетът бе кацнал по обяд предния ден и Изабел и Рикардо бяха отишли направо в салона, а аз се бях прибрал у дома. На следваща сутрин се срещнах с моята лична лекарка. Тя беше впечатлена от работата на бразилските лекари, смени ми превръзките и ми каза да си взема седмица отпуск. Нямаше дори и теоретическа възможност за това, но все пак последвах част от съветите й и взех метрото, а после наземната железница до Канари Уорф. Не можех да я понасям и се заклех в понеделник да тръгна пак с велосипеда, колкото и да ме болят гърдите.
Разочарован констатирах, че съседното бюро е празно. Изабел пак бе заминала някъде.
Джейми обаче беше в салона. Беше толкова хубаво да го видя!
— Каква командировка! Добре ли си? Къде те наръгаха? Мога ли да погледна?
— Не можеш! — отвърнах. — Тази сутрин ме превързаха и трябва да съм луд, за да си махна превръзката само заради теб.
— Добре. — Джейми имитира недоволство. — Какво стана?
Той, разбира се, нямаше сдържаността на другите, като ми зададе този въпрос, и аз му разказах всичко.
— Господи! — Той разтърси глава. — Един сантим наляво или надясно — и край.
— Страхувам се, че беше така.
— И как се чувстваш сега?
— Ще се оправя — уверих го. — Поне раната от ножа ще зарасне. Но ти чу ли какво направи Рикардо?
— За сделката с фавелата ли? Той я унищожи, нали?
— Да. Направо не ми го побира умът. След всичко онова, което е направила Изабел по нея. Видях една — фавела имам предвид. Някой трябва да направи нещо за тях.
— Знам — каза Джейми. — Сигурно го е изживяла много тежко. Тази игра понякога страшно загрубява.
— Има и още нещо. — Отворих чекмеджето, където бях оставил факса за Мартин Белдекос. Нямаше го.
— Странно — казах.
— Кое?
— Оставих тук един факс тъкмо преди да потегля за Бразилия. Сигурен съм, че го направих.
Джейми се надигна да се връща на бюрото си.
— Не, почакай, важно е.
Джейми ме наблюдаваше, докато ровех по бюрото. Факса го нямаше. Помислих си, че може да съм го пъхнал някъде другаде или да съм го отнесъл у дома или в Бразилия.
Не. Определено го бях оставил в долното чекмедже. А сега го нямаше.
— Какъв беше тоя факс? — попита Джейми.
Спрях да търся и се изправих на стола си.
— Факс от Обединена канадска банка на Бахамските острови до Мартин Белдекос. В него се казваше, че мъжът, който се крие зад една от сметките, разследвани от банката, е бил свързан със заподозрян в пране на пари.
— Настина ли? Каза ли точно коя сметка?
— Нещо за „Интернешънъл Трейдинг енд Транспорт“ (Панама). Или че поне те били компания, която била превела пари в анонимна сметка на „Декер Тръст“ на Каймановите острови.
— Има логика — каза Джейми. — Това би било много трудно за проследяване. — Лицето му придоби замислен вид.
— Какво точно представлява прането на пари? — попитах го.
— Това е изпиране на мръсни пари — отвърна той. — Парите могат да идват от наркотици или контрабанда, или организирана престъпност, но най-вече идват от наркотици. За полицията по-често е по-лесно да проследи парите, отколкото самите наркотици, така че престъпниците са станали извънредно изобретателни в прикриването на източника на парите и после ги инвестират анонимно. Обикновено използват шел компании с офшорни юрисдикции.
— Като Каймановите острови?
— Като Каймановите острови. Или Панама, или Гибралтар, понякога дори островите на Канала или Швейцария. Има десетки варианти. Някои от следите на парите стават страшно усложнени.
