— Да, бива те. — Краткият ми престой в „Декер“ беше достатъчен, за да се уверя в това. — Съжалявам. Не исках да бъда неблагодарен. Благодаря ти, че ми помогна за тази работа.
— Не се тревожи — усмихна се той. — Рикардо те харесва. Вече имам червени точки.
— Вярно ли беше това за визите на онези от бившата ви руска група? Мислиш ли, че Рикардо стои зад цялата работа?
— Не бях чувал, но изобщо няма да съм изненадан — каза Джейми. — А ако не е бил Рикардо, значи е Едуардо. Те не обичат хората да ги подритват.
— Вече го разбрах.
Бяхме на третата бира. Арогантността, съпровождала Стивън, си беше отишла с него и аз бавно се потапях в онази особена топлина, която човек може да получи само след три пинти бира заедно със стар приятел.
Двамата с Джейми бяхме преживели много неща заедно. Като приех да работя за „Декер“, аз доверих бъдещето си в ръцете му. Но можех да разчитам на него.
— Кейт ми каза, че си хлътнал здравата по Изабел.
Усетих как се изчервявам. Което беше странно, защото темата „жени“ не спадаше към забранените.
— Тя е чудесно момиче, Джейми.
— О, наистина ли? Чудесно момиче, а? Значи е сериозно. Не: „Тя има страхотни цици“ или пък „Чука й се, та две не вижда“.
— Не. Нито едно от двете.
— Има ли наистина нещо между вас двамата?
— Не.
— Но би искал да има?
— Не мога да го отрека. Но не мисля, че е вероятно.
— Защо не?
— О, не знам. Тя просто изглежда толкова…
— Е, внимавай. Тя е странна жена. — Внезапно го споходи някаква мисъл. — Не си разговарял с нея за оная работа с прането на пари, нали?
— Разбира се, че говорихме. Тя е на едно мнение с теб, че не трябва да казваме на Едуардо. Но смята, че аз трябва да поговоря с Рикардо на тази тема. Аз обаче не мисля да го направя.
— О, Ник! Изобщо не е трябвало да говориш с нея за това. Казах ти за историята й с Едуардо, нали?
— Да, каза ми. Но това е било само слух. Не го вярвам.
— Искаш да кажеш, че не искаш да повярваш. Видя какво се случи на Дейв. По-добре забрави за това шибано пране на пари или може да те сполети същото.
— Имам доверие на Изабел.
— Ник, истината е, че в този бизнес вяра не можеш да имаш никому.
Прииска ми се да го оспоря, но не го направих. Донякъде, защото изпитвах неприятното чувство, че е прав.
— Хайде да си тръгваме, късно е. — Джейми допи чашата си.
— Да. — Допих си моята.
Пред кръчмата се разделихме. Джейми вдигна ръка за такси, а аз тръгнах към метрото. Бях си оставил велосипеда в Канари Уорф.
Следващият ден беше сив и студен; пролетта навлизаше в ремисия. Високо в кулата Канари Уорф борсовият салон на „Декер“ сякаш беше приклещен под похлупака на тъмен облак само на метър над него. Еуфорията от победата над „Блумфийлд Уайс“ бързо отшумя с осъзнаването на грубата реалност: продажбата на два милиарда долара мексикански облигации. Сега беше времето да се търси връщането на стари услуги.
Вслушвах се в изпълненията на Джейми. Той беше наистина добър. Започна с най-добрите си клиенти. С всеки от тях всеки път беше различен човек. С някои обсъждаше футбола и телевизията, с други скъпотията и ниските доходи. Понякога бъбреше неспир, а понякога само слушаше. Подмазваше се, молеше и уреждаше сделка след сделка. Бяха едри: в някои случаи по за десет или двайсет милиона долара, но не бяха достатъчно големи. Щеше да е необходимо чудо и няколко заявки по неколкостотин милиона долара, за да се раздвижат облигациите. Та това бяха два милиарда долара!
Рикардо бясно въртеше телефоните. Действително големите сделки можеха да дойдат само от връщането на наистина големи услуги, а това беше нещо, на което бе способен единствено той. От време на време той ставаше от мястото си и обикаляше залата, проверявайки регистрите ни. Въпреки напрежението, което изпитвахме всички, той ни окуражаваше — хвалеше сделки за по пет милиона с труден клиент или изказваше съчувствие, ако клиентът отказваше да захапе. Всички бяхме едно, той приемаше всеотдайността ни като нещо дадено.
Рикардо обаче беше способен да се справя с повече от един проблем наведнъж. Същия следобед усетих потупване по рамото и чух гласа му.
— Какво знаеш за Полша?
— Не много. Бил съм там веднъж. В Краковския университет.
— Как ти изглежда вероятността за девалвация?
С Рикардо честността беше най-добрата политика.
— Нямам представа.
— Познаваш ли човек, който да има представа? Ама наистина добра представа?
Замислих се за момент.
— Всъщност да. Един икономист. Преди петнадесет години четеше лекции на финансовия министър. Знам, че поддържат връзка. Мога да поговоря с него. Обаче ако седнем да говорим, ще ми се наложи да излоча бутилка водка.
— Отлично! — възкликна Рикардо. — Изпий цял кашон. И включи сметката в командировъчното.
Войтек изпадна във възторг, когато му се обадих, и ме покани на вечеря. Запознахме се, когато изучавах съветската икономика, и благодарение на него бях отишъл до Краков. Той от дълго време беше критик на централизираните икономики на Източна Европа и си бе създал доста последователи в собствената си страна. Споменах му, че работя в Сити и че искам да науча едно-друго за полската икономическа политика.
