Пристигнах в квартирата му в Илинг с бутилка „Зубровка“, любимата му водка.
— Вълшебно! — възкликна той. — Влизай, влизай!
Квартирата му си беше точно както си я спомнях. Частите от стените, незаети с книги, бяха покрити с плакати от мрачни полски, руски и френски изложби. В един недискретен пиянски момент той ми се бе изповядал, че любимият му филм бил „Когато Хари срещна Сали“. Но след това ме закле със страшна клетва да го пазя в тайна и от този плакат вече нямаше и следа.
Макар и да гонеше петдесетака, той правеше всичко възможно да изглежда и действа като разгневен млад специалист. Беше си пуснал големи черни мустаци, имаше буйна коса, хваната на опашка, с едва забележима следа от сиво, и вечната цигара с бял филтър все така висеше в ъгълчето на устата му. Въпреки външния му вид бизнесмените, политиците и Международният валутен фонд го обичаха. Той проповядваше икономика, която беше благоразумна във фискално и монетарно отношение. Беше от онези преподаватели, които проявяват силен личен интерес към някои от студентите си. Навремето му бях любимият студент, както преди мен бяха настоящите финансови министри на Полша и Словашката република.
Харесвах го. Макар и да беше по-възрастен от мен и да не се виждахме често, разчитах на него като на един от приятелите си.
— И как е прекрасната Джоана? — попита ме той.
— В Америка с отвратителния Уес.
— Браво. Никога не ми е харесвала, и който и да е той, хак му е. Сготвил съм рататуй, надявам се да свърши работа.
— Разбира се.
Нападнахме водката. Войтек ми разказа за последната си приятелка, двадесет и три годишна американска студентка. Войтек обичаше момичетата, докато навършат двайсет и пет години, и след това вече губеше интерес към тях. Два пъти се беше женил, но скоро се отказа от тази идея, тъй като браковете нямаха шанса да изкарат повече от година-две, а приключването им беше истински административен кошмар.
Сервира вечерята в голямата си кухня. Специалитетът му беше наистина чудесен, водката силна, и след по-малко от час и двамата вече бяхме на градус.
Както и очаквах, той ме нахока здравата, загдето съм се хванал на работа в Сити, и после ме попита какво ми трябва.
Прокашлях се, опитах се малко да проясня главата си и му отговорих.
— „Декер“ ме наеха, защото познавам руския език и руската икономика. Сега пък ни в клин, ни в ръкав, трябва да изуча и Полша, но има вече години, откакто съм изтървал дирята. Надявам се малко да ме открехнеш, та да не скъсам някой от смях.
— Ох, Ник, просто няма как да скъсаш от смях когото и да било. Но все пак ще ти разкажа.
И започна да ми обяснява ясно и разбрано историята на полската икономика от дните на „Солидарност“. Разбирах какво ми говори, всичко звучеше умно — само се надявах на сутринта да не ми е излетяло от главата.
— А какво ще кажеш за една девалвация? Паричната единица не е ли прекалено висока в момента?
— Прав си! — въодушевено извика Войтек и се изправи. — Все им го набивам в главите! Девалвирайте сега, преди икономиката да се е разпаднала напълно. По-добре да остане под контрол и да се гледа подходящият момент кога да се девалвира, отколкото да изчакват да ги връхлети някоя международна криза.
— И мислиш ли, че ще го направят?
Войтек спря да крачи из стаята, хвърли ми един поглед и се захили.
— Не знам. — Изрече го с такава присмехулна невинност, че дори и за миг не му повярвах. Знаеше отлично какво ще направят поляците и планираното от тях действие го хвърляше в луд възторг.
Продължихме да пием, докато в един момент вече реших, че няма да събудя съмнения, ако си тръгна.
— Ама още няма десет! — запротестира бурно той.
— Знам. Но утре в седем трябва да съм на линия. А с това, дето го погълнах при теб, направо ще съм аут.
— Е, беше ми много приятно да се видим, Ник. — Той ме прегърна и аз го оставих сам с остатъците от водката.
На следващия ден педалите сякаш бяха със закачени гири. Главата ме цепеше адски, а устата ми беше суха като тебешир. Спрях на един ъгъл и си купих пакет мляко, което по-скоро попих, отколкото изпих. Добре че част от пътя беше нанадолнище.
Рикардо се изсмя при вида ми.
— Виждам, че снощи си изпълнил дълга.
— О, господи, толкова ли личи?
— Да. Поне имаше ли ефект?
— Мисля, че поляците ще девалвират. — Предадох му разговора си с Войтек и неговото едва скрито убеждение, че полското правителство изпълнява рецептите му.
— Сигурен ли си, че той наистина има толкова влияние, колкото си мисли? — попита Рикардо.
— Сигурен съм.
— Тогава браво! — Той се усмихна и ме потупа по рамото. — Време е да съгласуваме полската си позиция.
Отиде на бюрото си и вдигна телефона.
— Не беше зле — обади се Джейми. — Потресен съм. Само не ми казвай, че не играеш тенис с личния лекар на Борис Елцин.
— Страхувам се, че не — отвърнах. — Войтек е единственият ми влиятелен контакт, с който разполагам.
— Е, ти си важна фигура. Между другото…
— Какво?
— Днес си много зле.
— Благодаря ти.
