Бях доволен от себе си. Не беше зле човек да е от полза за „Декер“. Може би Рикардо щеше да направи малко пари. Успееше ли да го направи, щеше да започне ролята ми при тази операция. Това му беше хубавото на Рикардо. Той гласуваше доверие, когато имаше основание да го направи.
Телефонът иззвъня.
— Ник? Войтек се обажда.
Гласът му звучеше ужасно. Бях сигурен, че след като си бях отишъл, е изпил поне още толкова, колкото и докато му правех компания.
— Как си?
— Бива — отвърна той. Ухилих се. Какъв лъжец! — Ник, вчера, когато разговаряхме за Полша… И за девалвацията. Спомняш ли си?
— Естествено. Нали аз те попитах.
— Да, добре. Обичам да обяснявам, Ник. Но когато ме попита дали полското правителство ще обяви девалвация, аз не ти отговорих, нали?
О, господи!
— Не — отвърнах, колкото се може по-безгрижно. — Изобщо не стигнахме до това.
— Добре. Защото ако финансовите пазари разберат за девалвацията от мен, това би било нарушение на доверието от моя страна.
— Разбира се, ясно ми е. — Ушите ми пламтяха. Усещах кръвта да нахлува и в бузите ми.
— Значи ти ми даваш думата си, че няма да кажеш никому на работното си място онова… което не сме обсъждали снощи.
По дяволите!
— Ник?
Какво да направя? Да излъжа, разбира се.
— Не. Не се тревожи, Войтек, нищо не мога да отгатна. Ние с теб просто си поговорихме като приятели.
Надявах се гласът ми да е прозвучал спокойно. Бях доволен, че не може да види лицето ми.
— Добре — въздъхна той облекчено. — Беше страхотно, че отново се видяхме. Дръж връзка.
— Добре, Войтек. До скоро.
Затръшнах телефона и си поех дълбоко дъх. Вдигнах очи и видях Рикардо запътен към мен.
— Браво, Ник — каза той. — Всичко вече е задействано. Надявам се да си прав.
— Прав съм — отвърнах. Макар че вътрешно изпитвах противоположното чувство.
— Тази вечер ще имаме много важни гости. Изключително важни. Искаш ли да дойдеш?
О, господи! Пак пиянски изпълнения. Последното нещо, за което мечтаех, беше да бъда учтив с хора, които не познавам. Тази вечер исках да си легна рано. Много рано.
Ясно беше обаче, че би трябвало да се чувствам поласкан от поканата. Така че съумях да изтръгна усмивка от себе си.
— Чудесно.
Взех си кафе от автомата и разгънах вестника на собственото си бюро, далеч от квадрата. Бях си заработил заслужено малко покой. Кафето обаче не се оказа от голяма полза. Главата още ме цепеше, а стомахът ми се бунтуваше. Беше ми горещо. Потях се. Водката е професионалното заболяване на изучаващите руски език. Виждах, че щеше да се превърне в проблем и при тази работа, защото ангажирането ми с Източна Европа ставаше сериозно.
Хвърлих поглед към Изабел. Тя четеше цяла купчина документи; косата й беше провиснала и закриваше по-голямата част от лицето й. Господи, толкова беше красива! След почерпката ни предния петък бяхме разменили по няколко приятелски приказки, но нищо повече. Предполагам, тя искаше да се увери, че между нас не се е зародило нищо. А това беше голям срам.
Спомних си предупрежденията на Джейми. Той със сигурност грешеше. Бях сигурен, че мога да й се доверя. Нямах обаче намерение да последвам съвета й и да разговарям с Рикардо за подозренията си. Благоразумието ми нашепваше да не правя нищо, макар това да не ми изглеждаше съвсем редно. Ух, как ме цепеше проклетата глава! Не можех да стигна до никакво решение.
— Ник, какво има?
— Какво?
— Нещо си се унесъл.
Очите ми отново се върнаха на фокус. Изабел ме гледаше развеселено.
Почувствах как целият пламвам.
— Ох! Тази сутрин мозъкът и зрението ми нещо не се разбират. Снощи бях на пиянска командировка.
— Такава лоялност е направо трогателна — заяви тя.
Смутен, забих поглед във вестника пред мен. Прелистих го набързо до страниците, посветени на изкуството. Трябваше да призная, че филмовите обзори във „Файненшъл Таймс“ бяха наистина добри. Кшищоф Кешловски бе направил нов филм. Звучеше интересно. Щях да се опитам да го гледам, стига само да намерех време.
О, по дяволите! Мразех се, че ми се наложи да излъжа Войтек. Бях излъгал доверието му. Разбира се, това си беше донякъде и негова грешка. Бях отишъл при него с ясна молба. Той бе проявил кретенска небрежност. Беше го проумял и затова ми звънеше в паника. Това си беше негов фал. Негов фал, че бях излъгал доверието му.
Не. Не ставаше. Войтек щеше сериозно да ми се разсърди, ако разбереше какво съм направил. Оставаше ми само да се надявам, че това няма да се случи.
Думите на Стивън отекнаха в паметта ми:
— Честно да ти кажа, не е лесно да прекаляваш в бизнеса. Защото всеки момент можеш да я загазиш.
Уф!
След две чаши вино мозъкът ми започна да се прояснява, или поне болката в главата намаля. Бяхме в „При Вонг“, един хубав нюйоркски ресторант, мигрирал до Найтсбридж. Бяхме седмина от нашите и петима от техните. Рикардо, Едуардо, Джейми, Мигел и още двама. Гостите ни бяха служебни лица от една централна банка. Пътешествието им до Лондон се бе превърнало в нещо като събитие на годината, благодарност от страна на „Декер“ за свършена работа в миналото и за другата, която предстоеше да се свърши.
