— А онзи, Нелсън Зарур, мисли, че няма вероятност да е още жива, така ли?
— Винаги има вероятност. Но той не е оптимист. Нито пък полицията.
Замълчахме. Не ми се разговаряше с него на тази тема. Имаше обаче нещо в откритостта му, нещо на което не можеше да се устои.
— Харесвах я — каза той. — И ако не греша, ти също.
— Харесвах я — повторих като ехо. — Искам да кажа, че я харесвам. — Ненавистна ми беше мисълта да говоря за Изабел в минало време. За мен тя беше още жива. Трябваше да е жива.
— Съжалявам — произнесе Рикардо. — Ти си прав. Не мога да приема, че тя е… че не е жива. — В гласа му се промъкна нежност, която не бях долавял до този момент. — Хората реагират по най-различен начин при такива трагедии. Не знам как се чувстваш ти. Ако искаш, поеми си малко дъх. Или може би искаш да се захванеш с работа, за да не те измъчват такива мисли? В „Декер“ умеем да бъдем търпеливи.
„Докато прочетеш бразилските вестници“ — помислих си. Луиш ми беше казал, че статията ще излезе в началото на тази седмица. Започнаха да ме измъчват съмнения. Във всекидневната на Луиш, пред камината и при мисълта за Изабел това ми се бе сторило добра идея. Сега обаче не бях толкова сигурен. Трябваше да взема мерки да ме няма наоколо, когато историята гръмне.
— Рикардо?
— Да?
— Искам да ти кажа нещо.
Той зачака.
— Напускам.
— Какво?
— Напускам.
Рикардо понечи да каже нещо, но видя изражението ми и се сдържа. Намести се върху стола и потърси погледа ми. Издържах неговия.
— Защо? — попита спокойно той.
— Мислех си за това, когато пътувах към Бразилия. И след това, което се случи с Изабел… Просто не искам да работя повече в „Декер“.
— Ник, съвсем естествено е да си разстроен. Вземи си малко отпуск…
— Не, не е само заради Изабел. — Поех си дълбоко дъх. — Не мисля, че мога да работя по начина, по който го правят в „Декер“.
Рикардо се навъси.
— Какъв начин? Какво искаш да кажеш?
Направих пауза да си събера мислите. Съзнавах добре, че не успея ли да бъда убедителен, Рикардо ще ме разубеди.
— Говорихме за това в самолета на връщане от Бразилия. А има и други неща, които съм видял и които ме карат се притеснявам още повече.
— Ти беше свидетел на битката за облигациите с „Блумфийлд Уайс“, нали? Разбира се, та нали ти изигра важна роля в нея.
— Да, бях свидетел.
— Не ти ли достави удоволствие?
— Достави ми.
Рикардо направи пауза и ме изгледа.
— Знаеш ли колко пари ще направиш тази година, ако се справяш все така добре, както си мисля, че ще го правиш?
— Не.
— Опитай се да отгатнеш.
— Е, девет месеца работа, това е малко над двайсет хиляди лири заплата. Плюс премията.
— Колко голяма според теб?
Проклятие! Трябваше просто да игнорирам въпроса му. Той обаче успя да ме заинтригува. Беше много умен. Бях постъпил в „Декер“ заради парите. Нямах представа колко щях да изкарам. Сега щях да разбера.
— Не знам. Може би десет хиляди лири?
— Ще бъдеш много изненадан, ако тази година премията ни не надхвърли сто хиляди долара.
Господи! Опитах се да потисна вълнението и внезапно пробудилата се алчност. Усетих някаква усмивка да се промъква по лицето ми, но успях да я потисна.
— О — произнесох с напрегнат глас.
— И, разбира се, ние ще започнем да инвестираме на твое име в тръстовете на служителите на „Декер“. След три години ще имаш най-малко половин милион. След пет — един милион. Кажи ми, все още ли искаш да напуснеш?
Виждах, че говори истината. Не се опитваше да ме заблуди. С един милион в джоба можех спокойно да напусна и да правя каквото си искам до края на живота си. Ако си тръгнех сега, бойлерът ми щеше да си остане развален.
Но пък щях да изгубя себе си. Щях да се превърна в съвсем друг човек, богат, но такъв, когото едва ли щях да харесвам. Човек, от когото Изабел със сигурност би се извърнала.
— Да — отвърнах.
Лицето на Рикардо пламна. Гневът си проби път.
— Наистина трябва да обмислиш добре идеята си. Вземи си една седмица отпуск.
— Не, искам да си тръгна още днес.
— Не си ли с мен, значи си против мен. Казвах ти го вече, нали? — В гласа му се бе промъкнал режещ ръб.
Вдигнах ръце.
— Виж, не искам да ставам враг на „Декер“. Просто съм се захванал не с тази работа, с която би трябвало.
— Не, Ник. Аз самият ти гласувах извънредно голямо доверие. А ти ме предаде. Няма да го забравя.
Очите му се забиваха право в душата ми, сини и пронизващи; почувствах се страшно неудобно. Прииска ми се да сведа глава и да промънкам: „Да, разбира се, Рикардо, ще се радвам да остана“. Но издържах мълчаливо погледа му.
— Добре. Не е необходимо да си тръгваш веднага. Не ми изглежда, че веднага ще се втурнеш при някой конкурент, или греша? — Той ме изгледа злобно.
Поклатих глава. Нямаше как да допусна два пъти една и съща грешка.
— Добре. Почисти си бюрото и от довечера си свободен. Ще говоря с Едуардо за обезщетението и заема ти.
Той се изправи, обърна ми гръб и се отдалечи.
Подпрях главата си с ръце и въздъхнах. Чувствах се като последната отрепка. Чувствах се нелоялен, непочтен, страхливец. Как бе успял да го постигне? Как бе успял да ме накара да се чувствам по този начин?
