— Е, майка ти ще бъде страшно разочарована — каза той.
Аз пък бях убеден, че ще е щастлива от решението ми.
— Въпреки това много ми се иска да се видим — произнесох за голяма моя изненада.
— Ами, такова, добре. Може би някой друг път. Надявах се да те зърна там in situ, така да се каже. Но след като не работиш повече там, не би имало много смисъл, нали?
— Да, прав си.
— Добре тогава, довиждане.
— Довиждане.
Затворих телефона. Почувствах се виновен и ядосан. Виновен, че го бях разочаровал, ядосан, че не бе поискал да се видим.
Почувствах се самотен.
Мислите ми се върнаха към „Декер“. Джейми бе споменал, че ме изкарвали поредния Дейв. Зачудих се какво ли е станало с Дейв. Не бях имал много време да го опозная по-добре, но ми бе харесал от първия път. А сега се чувствах донякъде сродна душа с него. Бивш служител на „Декер“ персона нон грата. Колега.
Изрових телефонния указател, който ми бяха дали при постъпването ми в „Декер“. Съдържаше всички домашни номера, включително и този на Дейв. От служителите на „Декер“ се очакваше да блъскат по двайсет и четири часа на денонощие.
Дейв вдигна слушалката.
— Ник! Как си? Какъв спомен от миналото! Мислех си, че повече няма да имам случай да разговарям с човек от „Декер“.
Обясних му ситуацията си и го попитах дали е възможно да отскоча да се видим.
— Разбира се, няма проблем. Ела днес следобед, ако искаш. Нямам нещо спешно. Имаш ли колела?
— Само две.
— Мотоциклет или велосипед?
— Велосипед.
— Добре, няма значение. Вземи метрото до Тейдън Бойз и ми звънни от станцията. Ще дойда да те взема.
Дейв ме посрещна с един стар „Форд Ескорт“. Минахме по цяла поредица добре поддържани градски шосета до една голяма модерна къща в края на една частна улица. Две големи табели „За продан“ красяха портала от двете страни. Дейв се посуети с дистанционното управление, докато отвори един просторен празен гараж, където да вкара форда.
— Не му ли е малко широчко тук?
— Не — отвърна Дейв. — Обикновено паркирах едно порше 911 точно тук, а там имаше един джип. Госпожата пък си имаше мини автомобилче. Обаче всичко вече отиде.
Минахме през гаража и влязохме в къщата.
— Познаваш ли жена ми Тереза?
Беше едра почти колкото Дейв, с изрусена коса и широка усмивка.
— Здравейте — каза ми тя. — Какво ще кажете за чаша чай?
— Не бих се отказал.
Дейв ме поведе по един предълъг коридор до един просторен салон с прозорец, който гледаше към зелена морава и плувен басейн. Тази къща му бе струвала куп пари.
— Хубаво местенце, нали? — каза той, проследявайки погледа ми. — Истински срам, че не е мое.
— Искаш да кажеш, че е собственост на строителното дружество ли?
— Още по-лошо — на „Декер“ е. Ако не мога да си платя ипотеката следващия месец, което и ще стане, те ще придобият собственост върху него. Правя всичко възможно да го продам преди това.
— Нямаш ли някакви спестявания?
— Всичко е в тръстовете на служителите, нали така? А аз не мога да се добера до тях, след като съм изгонен за лоша работа. Така че с две думи, всичко е загубено.
— Не се ли опита да си намериш някаква друга работа?
— Опитах. Нищо не стана. Не знам как го постига Рикардо, но човек може да си помисли, че съм абсолютно нищожество — поне от начина, по който се отнасят навсякъде с мен.
— И какво мислиш да правиш?
В този момент влезе Тереза с чая.
— Благодаря ти, скъпа — каза Дейв, седнахме и той продължи: — Да продам къщата. Имам няколко стари приятели от работата ми във „Форекс“, които ще ми помогнат да купя кръчма. Двамата с Тереза ще я управляваме. Да ти кажа честно, вече само това ми е в акъла. До гуша ми дойде от Сити.
— На мен също — обади се Тереза.
— Знам — казах.
— Значи и ти получи ритник отзад, а?
— Не съвсем. Сам се махнах.
— Защо?
Разказах му за резервите си по отношение на „Декер“ и за отвличането на Изабел. Той се смая.
— Такова прелестно дете! И умно при това. И не знаят дали е още жива?
— Не знаят.
— Нито кои са похитителите?
— Не. Отвличането е истинска индустрия в Бразилия. Буквално няма ден, без да се случи някъде на територията й.
— Плюс банкерите, които ядат желязото заради портфейлите си.
Изгледах го остро.
— Ти си казал на „Финансов преглед“, че имаш подозрения по този случай. Защо?
— Не беше нищо повече от това, което каза и ти — подозрение. Но доста силно. В „Декер Тръст“ има цял куп сметки само с номера, които ужким били недогледани от Едуардо. Рикардо твърди, че знае произхода на всички пари там, но не съм много убеден в това. А и ти вече познаваш Едуардо. Той с удоволствие ще си затвори очите при такива случаи.
— Добре, значи е възможно там да има някакви съмнителни пари. Но това не е доказателство, нали?
— Така е. Но на пазара се чуват слухове.
— Слухове?
— Да. Всички знаят, че „Шалме“ борави със съмнителни пари, а те притежават двайсет и девет процента от „Декер Уорд“. Сега вече мълвата почва да се носи и за нас. Още не е стигнало до ушите на Рикардо, разбира се, защото никой не би имал куража да му го изтърси в лицето. Но в кръчмите съм чувал доста приказки за това.
— И мислиш, че са верни?
