Само допреди няколко минути се бе отнасял към мен с искрена симпатия. И изведнъж… Сигурно беше поради безпощадната му праволинейност. Той приемаше всичко, което застрашаваше „Декер Уорд“ като персонално насочено срещу него, та дори това да бе напускането на един от най-младите му служители.
Думите му изплаваха в съзнанието ми. „Не си ли с мен, значи си против мен.“ Никакво място за компромиси.
Знаех, че съм взел правилното решение. Докато бях в Бразилия, съмненията ми относно прането на пари, начинът, по който бях измамил Войтек, и случилото се с Дейв бяха потънали някъде дълбоко. Но те щяха да изплуват рано или късно. Бях обсъждал оставката си с Изабел и тя я бе сметнала за добра идея. А и освен това, като имах предвид комбинацията, която бе предприел Луиш с пресата, най-добрият вариант за мен си оставаше да си обирам крушите. Стажът ми в „Декер“ се бе оказал крупна грешка. Колкото по-рано го оставех зад гърба си, толкова по-добре.
Бавно и целенасочено започнах да събирам нещата си.
Усетих нечие присъствие зад себе си. Беше Едуардо. Целият пламтеше от гняв.
— Рикардо ми каза, че напускаш.
— Точно така.
— Е, тогава е време да си тръгваш.
— Рикардо каза, че мога да изчакам до вечерта.
— А аз ти казвам да си тръгваш веднага — повтори твърдо Едуардо. — Охраната ще бъде тук само след минута.
Повдигнах рамене. Всъщност това ме устройваше. Бях събрал личните си вещи в един кашон — не бяха кой знае колко много.
Тъмните очи на Едуардо се забиха в мен.
— След като си отидеш, искам да забравиш „Декер“ и всичко, което си видял тук. Но аз няма да те забравя. Ще те държа под око. И ако те видя да опитваш нещо, каквото и да е, което да застраши тази фирма, ще взема съответните мерки. — Гласът му се бе снижил до шепот. Усетих как кожата ми настръхва — чисто физическа реакция на стаената в думите му заплаха. — Разбираш ли ме?
Гърлото ми пресъхна. Знаех, че Едуардо не се шегува. Не исках обаче да става свидетел как преглъщам на сухо.
— Какво ще предприемам от сега нататък си е лично моя работа.
— О, не, не е само твоя — изсъска той и се наведе към мен. — От сега нататък става и моя.
Вдигнах си сакото от облегалката на стола и го облякох. Едуардо беше прав да се тревожи за мен, разбира се. А пък като прочетеше статиите във вестниците в Рио…
Двама души от охраната спряха до бюрото ми. Претърсиха ме, преобърнаха джобовете ми и ме опипаха по гърдите, ръцете и краката. Едуардо изглеждаше искрено разочарован, че не откриха нищо.
Шумът в борсовия салон замря напълно; всички ме гледаха със зяпнали уста. Джейми ме видя от другата страна на квадрата.
— Какво става, по дяволите? — се изписа върху устните му.
Той още не знаеше, че съм напуснал. Потърсих с поглед Рикардо. Очите му ме гледаха без никакво чувство. Усетих погледите на останалите впити в мен. След като бяха успели толкова бързо да предадат Дейв на небитието, едва ли щяха да имат проблеми и с мен. Пазачите ме поведоха сред неестествената тишина към асансьорите.
Четиридесет етажа по-надолу ме очакваше реалният свят.
Доволен въртях педалите към Примроуз Хил. Край на тревогите ми по отношение на Рикардо и Едуардо. Вече можех да забравя прането на пари и убийството. Бях се измъкнал!
Докато се добера до вкъщи, стана един часът, а бях гладен. Още от вратата се втурнах към хладилника. Нищо. Имаше все пак мляко, така че си направих корнфлейкс. Имаше и две кутии бира. През деня обикновено не пия, но този път направих изключение. Оказа се, че бирата и корнфлейксът не се погаждат добре.
Бях щастлив, че се бях отървал от „Декер“, макар и да се чувствах глупак, че се бях хвърлил като удавник към тях. Щеше да се окаже трудна за оправяне грешка. Налагаше ми се да си посипя главата с пепел и да отида при Ръсел Чърч в школата за руски изследвания, да си призная провала и да го помоля за съдействие за работа. Потреперих, като си представих формулярите, интервютата и обясненията, защо нямам никакви официални документи за квалификацията си по руски език — ако изобщо стигнех до този етап. Баща ми щеше да реши, че съм полудял.
И парите. Бях получил фиш с пари от „Декер“, който ми бе помогнал много. Но ипотеката върху апартамента ми си оставаше. Шибаният К. Р. Норис щеше отново да се лепне като пиявица само след ден-два. Дължах на Рикардо пет хиляди лири, три от които още бяха в банковата ми сметка. Е, тази сума щеше да ми помогне да изкарам следващите няколко месеца. Един ден щях да му ги върна. Може би.
Някакъв рязък шум се разнесе над главата ми, последван от приглушен трясък на изкъртвана мазилка. Спомних си, че възрастната женица над мен ме бе предупредила, че ще прави ремонт. До този момент не ми се бе налагало да прекарвам деня у дома, така че не го бях забелязал.
