Привърших със закуската си и се вмъкнах в малката си спалня, прекрачвайки сака с екипа си за ръгби, който още не бях успял да изпера след последния мач за сезона. Еуфорията ми от напускането на „Декер“ бързо се изпаряваше — бях изправен пред реалността да живея без заплата. Леглото ме мамеше и аз се проснах в него. Лежах по корем, с отворени очи, а мислите преминаваха през ума ми като вихър.
Липсваше ми Изабел. Нетърпението, с което съзнанието ми се бе опитало да се справи с отвличането й, треската, с която се ровех из спомените си за нея, бяха отстъпили мястото си на изтощително и хронично отчаяние. Много ми беше трудно да се справям с несигурността. През повечето време убеждавах себе си, че тя е още жива. Но в мрачни моменти като този чувствах, че е мъртва, че никога вече няма да я видя. Въпросът обаче си оставаше. Ако тя беше мъртва, защо не са открили още тялото й? А ако беше жива, защо не се обаждаше Зико с доказателство за това? Защо ще му е да я убива, след като беше само на косъм от толкова много пари? Защо ще я държи жива, когато полицията всеки момент може да го спипа за врата? Трябваше да знам какво се е случило, каквото и да беше то. И въпреки това… Но поне имаше някаква надежда.
Телефонът иззвъня. Беше Джейми. Шумът и гълчавата от борсовия салон на „Декер“ се промъкнаха в микрофона.
— Какво направи, по дяволите?
— Напуснах.
— Знам, че напусна. Но защо? Рикардо е в страшно мрачно настроение. Той те ценеше високо, знаеш го. И защо не ми каза?
Вярно, бях длъжен да му го кажа, но не го направих. Не можех да се изправя срещу него и да му обяснявам и след това да го повторя и с Рикардо. Не се бяхме срещали, откакто се бях завърнал от Бразилия.
— Съжалявам, Джейми, но ти знаеш, че ме измъчваха въпроси за „Декер“, откакто започнах работа при вас. Просто не е за мен.
— Наред ли си с главата? Тук има теория, че си изкукал, откакто отвлякоха Изабел. Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?
— Сигурен съм. Вярно, разстроен съм заради нея, но бях планирал да напусна още преди да потегля за Бразилия.
— Е, тук правим от теб втори Дейв. Макар че в твоя случай е малко по-лесно.
— Да ти кажа, не съм особено изненадан. — И все пак ме заболя от думите му. Харесвах колегите си. Не исках толкова лесно да ме изтрият от съзнанието си.
— Знам, че се чувстваш ужасно. Да отскоча ли да му ударим по една? Тази вечер специално не мога, но утре?
— Да, Джейми. Не е лоша идея.
Никога не се бях съмнявал, че дружбата ми с Джейми ще преживее оставката ми. Той бе заложил авторитета си с мен пред Рикардо, а аз го бях накарал да изглежда като глупак, нещо, с което Джейми никога не се бе примирявал. Но аз знаех, че той няма да ме отритне. Хубаво щеше да е да се видим утре.
Доизпих бирата, после отскочих до близкия супермаркет за още. Пуснах няколко от старите компактдискове на Джоана. Надявах се, че ще ми напомнят за нея, като изместят Изабел от мислите ми. Не стана. Поръчах си по телефона пица и я изядох. После позвъних на Луиш и му казах, че съм напуснал. Още нямаше никакви новини за Изабел. По някое време очите ми започнаха да се затварят и аз се запътих към спалнята.
Заспах с мисълта за Изабел и се събудих със същата мисъл. На ставане обаче вече бях решен да се стегна. Почистих неразборията от предния ден, купих си свястна храна от супермаркета и си направих прилична закуска: бекон, кренвирши, пържени яйца, пържени филийки. Приготвих си и кана прясно кафе.
Вече с пълен стомах и малко по-щастлив отпивах от кафето си и гледах през прозореца малката си градина. Представляваше истински хаос с плъзналите навред бурени, задушили няколкото цветя, успели да преживеят зимата. След закуска вероятно щях да се захвана и с нея.
Трябваше да се обадя на Ръсел Чърч. Но не днес. Утре.
Телефонът иззвъня.
— Да? — Това беше първата ми дума за деня. И излезе малко прегракнала.
— Ник, баща ти се обажда.
— О, здравей.
— Добре ли си?
— Да, съжалявам, че не ти се обадих, татко, всичко е наред. Какво става? — Баща ми никога не ми се бе обаждал по телефона. Никога. Майка ми звънеше понякога, може би за рождените ми дни или когато не се обаждах в продължение на няколко месеца, но не и баща ми.
— Търсих те в офиса ти миналата седмица, но ми казаха, че си бил в командировка в Бразилия. Стана ми интересно. После, когато те търсих тази сутрин, някакъв много учтив мъж ми каза, че мога да те открия у дома ти.
— Е, тук съм.
— Виж, Ник, мисля да отскоча до Лондон за един ден идната седмица. Да се видя с някои стари приятели. Удобно ли е да намина към теб?
О, господи! Само той ми липсваше.
— Няма проблеми — отвърнах.
— Мисля, че си спомням къде са офисите на „Декер“. Не са се местили, нали?
— Аз вече не работя там.
— Какво? — Той беше искрено изумен.
— Напуснах. Вчера.
— Защо?
Простенах мислено. Как да му го обясня?
— Просто установих, че Сити не е за мен, татко.
Последва тишина.
— Добре, разбирам. — Гласът му довя студа от Норфолк. — Това беше страхотна възможност да направиш нещо реално, Ник.
— Не е хубаво място, татко. Честно ти казвам. По-добре, че се махнах.
