— Е, тогава гледай да не научи — каза той. — Не знам дали има нещо вярно във всичките тия приказки за пране на пари, и не искам да знам. Това обаче, в което съм абсолютно сигурен, е, че не съм виждал Рикардо до този момент толкова разгневен. Направо е страшно.
— Можеш ли да си пъхнеш тук-там носа за още нещо подозрително?
— Не, Ник, не мога. Вече ще съм по-нисък и от тревата. Хайде да те почерпя още една бира.
Внезапен трясък на счупено стъкло ме подхвърли в кревата. Седнах и се опитах да съобразя какво става. От всекидневната се разнесе силно дрънчене. Скочих от леглото и се втурнах натам както си бях само по слипове.
Бяха трима здравеняци с фланелки с къси ръкави и по джинси. Нахвърлих се върху най-близкия и го блъснах в библиотеката.
— Дръжте го!
Силни ръце ме сграбчиха за лактите. Вкопчих се в мъжа под себе си, като се опитах да го докопам за гръкляна. Той се дърпаше и риташе с всичка сила. Другите двама успяха да ме откъснат от него и да ме изправят. Третият, когото бях блъснал в библиотеката, се изправи и ме изрита в слабините. Изревах от болка и се сгърчих. Последва удар в гърба ми, който на косъм се размина с единия ми бъбрек, подир което нечие коляно се заби в лицето ми. Бузата ми изтръпна и устата ми се напълни с кръв, но основната болка идеше от слабините ми. Опитах се да се свия на две, но те не ме пуснаха. После нещо твърдо ме халоса по главата и всичко потъна в мрак.
— Линейка! Бързо!
Изпука полицейско радио. Някой коленичи до мен.
— Диша! Ударен е в главата. Проверете спалнята!
Лежах като труп. Нямах сила даже да се помръдна, дори да отворя очи. Цялото ми тяло беше като натрошено на парчета. Около мен се суетяха много хора. След малко долових нежното прошумоляване на одеяло, което покри полуголото ми тяло, после се чу воят на сирена. Силни ръце ме качиха на носилка. Усетих студен полъх на вятър върху лицето си. Отворих очи.
Намирах се на улицата пред жилището си. Макар да беше нощ, навред беше светло, оранжево от уличните лампи и мигащо синьо от линейката.
Мъж в яркозелена манта се надвеси над мен.
— Дръж се, момче. Ще се оправиш.
Пъхнаха ме в линейката. Цялото ми тяло изпищя от болка. Бях страшно изтощен. Мракът отново ме погълна.
Второто ми посещение в болницата беше по-кратко от първото. Изписаха ме на следващата сутрин със заръка да се върна, ако главоболът ми се влоши. Черепът ми беше охлузен, но главата ми по-скоро беше размътена, отколкото да ме боли. Целият бях здравата натъртен: гърбът и едното ми бедро бяха посинели.
С трепет се качих на таксито до вкъщи. Апартаментът ми представляваше пълен хаос. Бяха откраднали няколко вещи: златните копчета за ръкавели, подарък от татко и мама за осемнадесетия ми рожден ден, записващото видео… и компютърът ми.
По дяволите! Твърдият му диск съдържаше тригодишния ми труд по недовършената ми дисертация. Строполих се на дивана и загледах бюрото, където бе стоял. „А сега мисли — казах си. — Не може да е чак толкова страшно.“ Под бюрото имаше три кашона, които съдържаха записките ми. Господи, дано поне не бяха задигнали и разпечатките ми!
Втурнах се към кашоните и трескаво зарових в тях. Слава богу, бележките ми си бяха непокътнати, плюс черновите на три от главите. Но останалото? Всичко беше изчезнало. Стиснах главата си с ръце. Щяха да ми трябват месеци, докато възстановя всичко онова, което бях въвел в компютъра.
Седнах на пода, заобиколен от пораженията на нападението. Навсякъде бяха разхвърляни книги, чекмеджетата бяха изсипани на пода. Тялото ме болеше адски, а в главата ми беше истинска каша. Нямах работа. Очакваха ме месеци къртовски труд на преписване и систематизиране на оцелелите останки от дисертацията ми. А Изабел беше или мъртва, или затворена в някое тъмно подземие на хиляди мили от мен.
Телефонът иззвъня. Пропълзях до него и вдигнах слушалката.
— Ало?
— Ник?
Целият изстинах. Познах чий е този басов глас. На Едуардо.
— Да?
— Как си?
— Знаеш много добре как съм! Току-що си наредил на горилите си да ме пребият и да обърнат дома ми с краката нагоре!
— Нападнали са те? О, толкова ми е жал за теб. — Едуардо не си правеше дори труда да скрие издевателската си нотка. — Вчера в бразилската преса излезе една много неприятна статия. Много, много неприятна. И не забравяй, че те наблюдавам. И искам да не се вълнуваш много, нали ме разбираш?
— Еби се в гъза, педераст! — изкрещях в слушалката и затръшнах телефона.
Подреждането на хаоса ми отне много време. Бях обезсърчен, пребит и муден. Един полицай прекъсна подреждането ми — беше дошъл да направи опис на изчезналите вещи. Казах му какво липсва. Казах му също така и за обаждането на Едуардо. Защо пък не, по дяволите? Съмнявах се много дали ще могат да открият нещо, което да докаже съпричастността му към нападението, но все пак щях поне малко да му вгорча живота. Полицаят се отнесе към мен като към малко мръднал бивш служител, какъвто всъщност си бях, но обеща да провери нещата.
След като най-после успях да поподредя, се обадих на Ръсел Чърч, шефа ми в школата за руски изследвания.
