Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

► Земя, светът на хората, минало време:

Когато се улови за перваза — невероятно, но сякаш прозорецът бе станал по-нисък! — и започна да се набира нагоре, надуши познат аромат. Не, не този на косите и тялото ѝ — намираше тези ухания за очарователни… Бе нещо друго. Той увисна неподвижно и пое въздух, мъчейки се да разпознае на какво му мирише.

Едва не падна, когато се досети.

Някои твърдят, че перуниката нямала мирис. Иван не вярваше, защото смяташе такива хора за хремави. Той знаеше как миришат всички неща, дори онези, чиито имена и названия все още не бе научил.

Странно, но перуниката за първи път му лъхаше лошо. Досега лошо му миришеха само мъртви неща. Или машини.

Той скочи обратно на тревата и побутна умилкващата се каракачанка. Отдалечи се няколко стъпки и огледа перваза. По целия прозорец имаше перуника.

И лъхаше… някакъв ДЪХ. Не такъв, че да го уловиш с носа си, но…

Не можеше да го назове. Не можеше да го осмисли. Но го чувстваше.

И то го обиди. Страшно, мъгляво и безформено.

Сега вече не родителите ѝ — Тя не го желаеше. Нито него, нито цветята му, нито тенекиените калинки. Особено тях, калинките. Ами че тя от трети клас носеше не обикновени обици-треперушки, приличащи на часовникарски зъбни колелца, а истински златни пирончета с главички като сърчица…

Той се обърна и си отиде.

Дойде есента, а значи и училищно време. Селското даскало се оказа не кой знае колко по-различно от градските, само дето бе по-спокойно, пък и майката на Иван нямаше толкова проблеми. Ала от цялото учене за него важни бяха ранните сутрини, точно преди часовете. Тогава той виждаше Мариана да се качва на рейса за София. Мислеше много за нея. Не точно мислеше, а чувстваше.

От всичко ставащо в душата му, той можеше да формулира само два ясни извода. Първо: „обичам Мариана“; и второ: „тя не е знаела“. Съгласила се е с нещо, което са ѝ го внушили — хората — възрастните.

Последното бе повече силно желание, отколкото факт, защото той я оправдаваше.

За какво?

Тук Иван отново губеше почва под краката си.

За това, че го е отблъснала…

А може би ѝ ВРЕДЯ?…

КАК?!!

Объркан, той преставаше да мисли и отново се потапяше в емоционалните води, където нещата бяха кристално разбираеми. За съжаление, невъзможни за изказване, а следователно — и за споделяне.

А и през зимата нямаше гущерчета да го изслушат…

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Край плацовете за учения вятър издуваше знамена с уставните заповеди, които по време на маршировка се учеха наизуст:

На войниците непрекъснато повтаряха колко необходимо е врагът да бъде прогонен в отвъдността, откъдето е дошъл (не беше сигурен дали е разбрал правилно).

Странното бе, че тази „политическа“ подготовка не призоваваше към омраза.

Квирините говореха за противника както уравновесени овчари биха говорили за вълците — без твърде лично отношение. Другите инструкции в Северната армия (най-после разбра защо я наричат „северна“: задачата ѝ бе да окупира северните борейски острови) гласяха, че при среща с врага се атакува. Съвсем еднозначно: „Атакувай винаги!“

С уточнението — „Не се увличай!“

От войниците се изискваше сдържаност при сблъсък с борейци под вражески знамена — по възможност трябваше да бъдат пленявани: „Мрежи вместо стрели!“

Ала „мъртваци“, пилоти на летящи кораби и всякакви други противници — тази сган следва да се унищожава до крак, веднага и без бавене.

Дали беше недоразбрал, или се обаждаше неосъзнато предчувствие, но лично за себе си Радослав откри, че има за какво да мрази завоевателите на Архипелага.

Третият раздел от неписания „устав“ на Армията призоваваше:

Немалко воини не издържаха внушенията от последната сентенция и напускаха. Част от тях се присъединяваха към обоза, други вероятно се връщаха към далечните си родни земи. И никой не ги упрекваше за решението.

На техните места обаче прииждаха толкова много доброволци, че по едно време към Слепящия легион сформираха осем резервни плъка. После край северната порта изградиха изпитна полоса с препятствия, на която безпощадно късаха кандидат-легионерите. Селекцията бе по-сурова от професорско лошо настроение на поправителна сесия. Доброволците капеха като студенти на препитване по съпромат или на устен по висша математика. Скъсаните биваха утешавани почти трогателно и им даваха по девет янкулки за старанието.

А вътре в гарнизона тренировките ставаха все по-сложни. Целеше се усвояване на навици по взаимодействие на различни родове войски. Повечето упражнения се провеждаха на полигони отвъд западната стена на Оградата.

В деня след нощната стража Радослав трамбоваше по плаца в строеви упражнения за загрявка преди учебен щурм на крепост. Самата „твърдина“ се подготвяше за занятието от гъмжило джуджета — строители и топографи, които маркираха с колчета по терена условни непреодолими прегради.