Когато се почувства изчерпан, сведе длан към земята и размърда пръсти, за да подкани живинката да си иде. Обратно на очакванията, гущерчето не се стрелна към камънака сред щръкналите кичури трева. То пропълзя не твърде бързо, сякаш споделената момчешка тайна му тежеше. Спря на стъпка разстояние върху буца пръст и остана на припек. Иван отново подхвана нежното му телце и го занесе на върха на могилата. Там люспестото чевръсто се шмугна в малка дупка.
Момчето постоя известно време, сякаш в очакване на отговор.
Но такъв последва от само себе си чак когато Ванко завъртя педали към селото.
Тази нощ бе решил да я събуди. И пак да я целуне. И да говорят. Може би дори да се разходят до язовира — толкова загадъчен нощем. Или на талаша. Или нещо такова. Да я пита дали е оздравяла. Да му разкаже за морето. Морето, което той още не бе виждал, освен на кино.
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
Заедно с другите войници Дичо издаде наряда, но когато се прибра в спящата си отрядна барака, установи, че му е твърде нервно да си легне. Постави алебардата и шлема си на стойката до висящия като хамак плетен сламеник. Хвърли върху завивките меча си и ръкавиците. Наоколо похъркваха съратниците му. В спарения въздух се носеха казармени миризми — пот, специфичният дъх на граморски тела, мазните аромати на оръжейна смазка и профилактични мехлеми.
Радослав открехна внимателно вратата и се отби до отходната яма навън. Понечи да се върне обратно, но наистина не му се спеше. Вдъхна от нощната свежест и тръгна да се поразходи.
Минавайки край портичката в Периметъра, предназначена за спешно излизане на малки групи, той реши да се изкъпе и поплува.
Пазачът го попита кой е.
— Расуау от дясна ръка дружина, втори отряд. Отивам на реката. Ще се мия.
— Минавай, Расуау. Меч носиш ли?
— Нож. Два.
Извън бараката винаги трябваше да е въоръжен. Часовият се подвоуми и реши, че съратникът знае какво прави. Типичното юнашко доверие на повечето кашепци.
— Добре. Да се върнеш през същата врата!
— Да, добре, зная…
Сред високите тръстики при един завой на реката познаваше езерце с каменисти брегове. В средата му бълбукаха мехури и извираше топла вода.
За петнайсетина минути Дичо бе там и вече се събличаше, потрепервайки от прохладния въздух. Тръстиките шумоляха, сякаш шептяха дочути тайни. Едри звезди се къпеха във вирчето, меко плискаше реката. Източният небосклон начеваше да се налива с плаха засега аленина, сред която рижавееше тънкият сърп на луната Клех Нзе. Километър назад мигаше с фенерените си очи Периметърът, над Лагера висеше слабото зарево на поддържани за осветление огньове.
Радослав остави дрехите си на брега. Бе сам — другите войници мразеха да излизат навън по тъмно, — но и без това не се опасяваше, че някой ще му ги задигне. Повечето раси на Кашеп не си падаха по кражби. Навярно затова толкова лекомислено се отнасяха към паричните жетони. На тържището пред югозападната порта Дичо си „купи“ кошница невиждани екзотични плодове и ленени долни дрехи, като ги плати с няколко български монети, повече по навик, защото можеше и просто да си ги поиска — щяха да му ги дадат. Граморите простодушно си искаха това, което им харесваше. Обща бе традицията охотно да си споделят какво ли не. Спазвайки установените обичаи, той разподари на колегите си в отряда почти всички метални левчета. Остави си само най-потъмнялата десетолевова монета — за спомен. Кой знае след колко земно време щеше да се върне у дома. Може би тогава и парите нямаше вече да са същите. Все пак ката ден престой в Долната земя се заплащаше с две или повече отлитащи денонощия в неговия Свят. Разбира се, ако правилно помнеше какво му бе казвала Верена за различния времеход в двете реалности.
Дичо стъпи с боси крака върху камънаците, покрити с тънка коричка сол. По време на прилив —
Заради възможната поява на водоносци, Радослав остана по гащета и фланелка с дълъг ръкав. Досега беше опазил змейската си кожа от чужди очи. Не искаше случайни усложнения.
Потрепвайки, той влезе в езерото. Раздвижи тъмните му води, люшна воала мъгла. Седна на дъното, водата стигна до шията му и той затвори очи.
Откъм гората глухо се обаждаше кукувицо-кукумявка. Несмело чуруликаха, сякаш преговаряха партитурите си, единични пойни птици. След някоя и друга ури гласовете им съвсем щяха да потиснат тишината, но най-голяма врява щяха да вдигнат на Райко-изгрев.
Дичо блаженстваше. Само да не беше лекото главоболие… Безплътните пръсти на умора притискаха слепоочията. Като се наспи, ще му мине…
… нещо познато имаше в това усещане, в тази разсеяност…
!!!
Ясно. Всичко е ясно!
