Физическите възможности на отделните раси бяха различни. По бързина на реакциите Радослав се приближаваше до върколак, а на три хвърлея дистанция караше съотрядниците си да му гълтат праха. Първото си обясняваше с влиянието на змейската кожа, колкото до спринта — то и преди не беше зле в леката атлетика. Фаморските народи не можеха да развиват голяма скорост при бягане, но тичаха продължително и бързо вървяха, граморите пък по-добре скачаха и бяха способни на по-експлозивни движения. И двете сходни раси, когато им се случеше да прекосяват наклонен терен, просто падаха на четири крака и галопираха по нагорнището като маймуни. Естествено, по-късите човешки ръце не позволяваха подобни фокуси.
Понякога сред таласъмограморите се случваха талантливи хвърлячи на копия, но това оръжие бе по-характерно за земеморската раса. Самодивските племена бяха прочути като ненадминати стрелци. Джуджетата имаха крайно посредствени постижения с метателни снаряди, но отлично въртяха секири и чукове. Като вещи в каменната магия ги разпределяха в частите, чийто изключителен занаят щеше да бъде превземането на крепости — включително
Повечето племена плуваха зле, особено граморите. Радослав блесна и с това свое умение, но бледнееше пред речните самодиви, докато форсираха реката.
При въпросното водно учение интересно се включиха и пришълците от Белон. Те се стъписваха пред големи водни площи, но в деня на тренировката се справиха с проблема по обичайния си начин — ускорено угоиха група свои сънародници, които за четвърт сол нараснаха до размерите на среден шлеп. После корубите им изсъхнаха, а интензивно хранените белонци се измъкнаха от тях, връщайки се в нормалното си състояние. Празните хипертрофирани черупки те дообработиха с челюсти и щипки — прогризаха отвори, оформиха палуби. Други индивиди трансформираха телата си в двигатели с перки и заеха местата си по дънището, като протегнаха нагоре хоботи, за да дишат, както и да извадят над ватерлинията сетивните си органи. Когато сигналните рогове наредиха форсиране, хитиновите кораби зажужаха като стършели и тромаво заплуваха напред, натоварени с войници.
От отсрещния бряг ги посрещаха с фойерверки, имитиращи огън на вражеска отбрана.
По думите на квирин-инструктора, това се правело
Но това бе нищо в сравнение с шока, когато взеха да отработват команда, с която почти всички грамори свикваха мъчно, но на него му се видя подозрително и тревожно позната.
През почивката той поиска обяснение от дванадесетника:
— Ндран… Оная похватка, ааа… когато ти глас-гласеше „Слънчев Чук отляворамо! Слънчев Чук отгърба!“ Що е то — Чук?
Квиринът отвърна със страхопочитание:
— Най-злото оръжие под всемир-небесата. От-сърце на-звезда. Даже Райко-благ такъв е отблизост, Расуау. Затова казва се — „слънчев“. Непощадява никакъв живот, усмъртва птица в-облак, риба в-езеро и всичкощина, що ходи та пълзи поземя и подземя — наогън обръща!
Радослав зиморничаво сви рамене:
— И… какво ще правим, ако ни го стоварят този Чук по главите?
— Незная, Расуау. Таз загрижа не-моя. Змейовете пазят ни та овардват. Неглавомрачи се за туй. Нашата вършина е здраво секири да държим. Нямай страх! Ти сторваш похватката найвярно!
— Тогава… защо я тренирахме, щом…?
— Тъй трябва! Добре знаеш — добре се пазиш!
— Значи не е сигурно, че змейовете могат да ни опазят… от Чука?
— Умзнае, че е сигурно!
— Ами защо тогава…
— Носиш ризница, Расуау? Носиш. Ала и чифтак те ощитва, тъй? На лов излишен нож няма! Хайде, тамай в строя, ще отноваме похватката.
Радослав не остана много доволен, но убедеността на отрядника му подейства що-годе успокояващо.
Уви, това спокойствие не трая дълго. Шашна се отново, когато им раздадоха маски с очила от слюда. Те се пъхваха под твърдата яка на ризницата, предпазваща гърлото от саблен удар или от клуп на ласо. Маската се лепваше върху носа и устата и здраво се притискаше към лицето. Важно бе да се нагласи правилно, за да паснат на място очилата. Между другото, през тях се виждаше лошо.
Лечител им заръча изпърво да издишват обема на дробовете си, преди да надяват маската. И по възможност да се намазват с определен мехлем навсякъде, където могат да бръкнат, за да не прониква отровата през кожата.
— Прави се при рогоглас „отровен дим“, или ако ви умирише тъй… или тъй — говореше нуаде и размахваше пред носовете им отворени шишенца, — или ви залютоочи…
— Досущ да е от уроки — обади се един войник.
Лечителят изпръхтя:
— Атълани немогат читаво урочасат! Така, мехлемомажете се… — продължи той инструктажа и накрая рече: — Надали ще потрябва-ви, ала стари воини знаят — на рат вземаш и съседови амулети! Наличникът тоз до-дръжката на-меча нека стои.
Радослав мрачнееше.
Срещу кого всъщност се канеха да воюват с мечове и лъкове, с брадви и древноримски катапулти, щом тренираха защита от ядрени експлозии и получаваха противогази!
