По начеващите все по-осезаеми бодежи на мигрена над и около слепоочията си, Радослав отсъди, че който и да го дебнеше, не владееше достатъчно професионално своя психощит. Неизвестният съгледвач се престараваше. Сигурно не дооценяваше змейството на преследвания.
Дичо се постара да прикрие, че е усетил присъствие. Продължи нехайно да се плацика, но крадешком стрелкаше поглед във всички посоки. Интуитивно насочи внимание към тръстиките. Къде? Кой? Защо? Не чувстваше непосредствена заплаха, но… Ах, ножовете останаха върху дрехите!…
Опипа дъното за камък. Само мека глина и пясък. Отказа се.
Поизправи се, за да влезе в дълбокото. Заплува. Редуващи се топли и хладки струйки галеха кожата му. Той прекоси езерцето жабешката, гмурна се назад и изплува, пуфтейки шумно. Старателно имитираше безгрижие. Поведението трябва да е естествено!
Докосна млечнобели водни лилии, чиито плоски листа образуваха ивица пред тръстиковите шубраци. Престори се, че разглежда цветовете. Усмихна им се замислено. Протегна се и примижа към луната. Бе достатъчно светло за очите му, за да различава сравнително добре камъшите, където навярно се спотайваше незнайният съгледвач, оградил се с психощит от телепатично помирисване.
Дичо заплува край белите лилии, уж в търсене на някое по-едро цвете. Върна се малко назад. Прикри се сред растенията. Така. Краката стъпиха в тънката тиня на дъното. Сърцето му лумкаше.
Започна да преглежда затварящите се под пръстите му цветни пъпки, кривваше насам-натам, но постепенно доближаваше източника на мигрената си. Отдалечи се, почти искрено привлечен от други, изключително нежни лилии, които розово фосфоресцираха два пръста под водата. Приклекна в плитчината край тях. Изправи се и критично се намръщи към изтегления на повърхността цвят, коронясал дълго хлъзгаво стебло. То еластично се скри под водата. Радослав се сниши в листата на лилиите и подгони изквакало от уплаха
… и се втурна право към камъшите, за да събори непознатото същество, да осуети възможното му бягство!…
Дъното пропадна под него и Дичо като оръдейно гюле бухна в дълбокото пред самите тръстики. Шумният воден фонтан вдигна от тръстиките ято птици. Но през мощния плясък и крясък той дочу тихо, сребристо чисто кикотене.
Смееше се самодива.
Тя изплува пред носа му, докато той плюеше попадналите в устата му водорасли. Девойката изви гъвкаво мокро тяло. Сякаш светкавица блесна пред мъжките очи — видя съвсем човешки форми, бледа, като че прозирна кожа… Дъхът му секна от клъбцата на стегнатите гърди. Под тях, между изпъкналите ребра, тъмнееха хрилни процепи. Мярна се плоско коремче, съвсем човешки пъп, светъл пух по слабините. Стори му се, че под коленете, отстрани по пищяла до глезените, речната самодива има къси рибешки перки.
Русалката се гмурна гладко по гръб, а под петите ѝ пръсна вода — право в лицето на Радослав.
Засрамен и смутен, той задраска към брега, където тичешком събра вещите си. Заоблича се трескаво, борейки се с лепнещите по тялото му дрехи.
Откъм тръстиките отново екна смях. Но сега някак тъжно.
Приклекнал на едно коляно, Дичо сплиташе ремъците на чизмите и тръскаше мокра глава. От брадата му капеше вода.
Тя се появи — тихо и неусетно — на няколко крачки от него. Той я разпозна.
Беше момичето от единайсета дружина. Нямаше ризница, но бе в същата дълга рокля, която в тоя нощен час изглеждаща гранатово черна. Този път не криеше лицето си.
В някаква моментна игра на въображението, провокирана от здрача, Радослав съзря в чертите ѝ прилика с Верена. Той даже пристъпи към нея… но спря. Не, самодивата нямаше нищо общо с милото му драконче. Може би само големината на очите.
Спомни си, че русалските очи, поне у това момиче, са тъмнозелени.
През рамото ѝ бе преметнат калъф с чудновато извити рамене на самодивски двутетивен лък. В свободно отпуснатата ѝ ръка се поклащаше украсен с мъниста колчан.
Девойката мълчеше. Дори не се усмихваше по присъщия си закачлив и фин начин. Но от нея определено се носеше призивен аромат.
— Съжалявам — рече ѝ Радослав, без да иска на български. — Бях много груб миналата седмица. Аз такова… Много си хубава, обаче… Не, наистина. Направо си мечта, ама… не съвсем моя…
Самодивата наклони глава настрани и продължи да го гледа без звук, без удивление.
— Ми… по-добре е да си тръгвам. Не ми се сърди… Чао.
Той притеснено се оттегли заднешком, полута се, докато намери пътеката, и без повече да се бави, тръгна към Лагера. Чудеше се дали отхвърлената отново русалка няма да му пусне стрела в гърба. По целия път се ослушваше напрегнато. Не успя да се отпусне дори когато пазачът затвори вратичката след него и му пожела „райкови сънища“.
Най-сетне Дичо благополучно се добра до бараката, „до вкъщи“, където се унесе веднага щом легна. Но сънят му бе тревожен и накъсан. Е, все пак спа.
Чак до пладне, когато отрядникът Ндрангнекх го вдигна за следобедни учения на полигона.
