Мариана изчезна на деветия ден. Комшийското момче съобщи, че била заминала с майка си на море. Той използва новината като поредното извинение за несбъднатия замисъл да спечели прословутия бас. Ала необяснима бе тайнствеността, с която девойката отиде на почивка. Сигурно е било изненада и за самата нея, защото не бе успяла да се похвали на приятелките си. Съседчето даде на тайфата още сведения:
— На Слънчев бряг били ошли. Ама казват, че нещо се била поболяла и това за морето е наужким. Некъде по санаториум отишли.
Ванко заскуча. Не му се играеше на фунийки срещу хлапаците от другата махала. Не му се събираха „бронзови“ бръмбарчета в тревата, не му се ловяха нито жаби, нито попови лъжички (той зорко следеше да няма убийства и пленниците после да бъдат амнистирани). Нито дори светулки в стъклен буркан. Не му се палеха боклуци по сметището.
Той не бе претоварван с работа като своите селски другарчета — те пасяха кравите, помагаха в полето, пластяха сено, изриваха тор от кочини и обори, боядисваха огради. Сръчно си ремонтираха велосипедите и майсторяха „лагерници“, които високо се ценяха наред с колищата. Иван нямаше голям вкус към техниката, веднъж видял как се лепи спукана гума, можеше да се справи сам, но много повече го интересуваха други неща — често неразбираеми за останалите деца.
Често неразбираеми за самия него.
В селото имаше голяма дъскорезница. Зад нея стоеше грамаден бункер, от който се сипеше талаш. Хората си го сбираха за постелка на стоката, най-вече за свине. Хлапетата скачаха от бункера в планини меки стърготини. При първия скок винаги беше страшничко. Търкаляха се и премятаха до премала. Понякога възрастните ги пъдеха. Понякога не им обръщаха внимание. Привечер Иван се прибираше с талаш в косата, талаш под дрехите, в гуменките… и с по няколко трески в ръцете, разбира се. Връщаше се у дома хем доволен, хем някак си…
Вярваше, че ако доведе тук Мариана и двамата застанат на ръба на кънтящия зелен бункер… и се хванат за ръце… и тогава — няма да се озоват след секунда-две потънали в талаш. Може би щяха да се гмурнат в облаците, както искаше да направи, скачайки в преливника на язовира. Във водата се отразяваше небето.
След половин месец Мариана отново се появи. Почерняла на слънце, дори и пообелена, с герданче от морски охлювчета и мидички, жизнена и красива, тя отново тръгна с приятелките си от махалата — и до язовира, и в сладкарницата, и към двора на даскалото…
Още същата вечер Иван набра цветя, но нещо му попречи да излезе, когато къщата стихна. Той се въртя в леглото и едва призори задряма. Цял ден се чувстваше неспокоен и отпаднал. Отказа на приятелите си да ходи с тях за риба. Обикаляше местата, където можеше да зърне Мариана.
Чак на свечеряване, след като се посъвзе и почувства прилив на сили, той внезапно разбра причината за безпокойството си. Не беше от това, че Мариана нито веднъж не го погледна, колкото и да се стараеше да попадне пред очите ѝ, макар и отдалеч. Просто на кутрето на девойката вече не блестеше тенекиената калинка.
Иван се разтревожи.
После я видя пак във волгата. Колата пътуваше в посока на съседното село. За него Ванко знаеше само две неща — че момчетата там са побойници и че в най-отдалечената му махала живеела врачка като баба Ванга. По преки горски пътечки той препусна с велосипеда си да проследи автомобила. Убеди се, че Мариана наистина пътува за въпросното село, когато волгата не се отклони към минералния извор, а продължи по шосето. Това не му хареса, но не съумя да си обясни защо.
Подкара колелото към могилите. По-ниската от тях бе съвсем обрасла и стърчеше сред полето, което постепенно се издигаше и след пет-шестстотин метра преминаваше в планинска стръмнина. Другият хълм се падаше близо до канала, носещ мътни води в неизвестна, гъделичкаща въображението далечина. Иван предпочиташе да си почива и да размишлява тъкмо на върха на втората могила.
Уж седна да помисли, пък мярна гущерчета и ги подгони. Хвана едно и едва тогава се настани на сянка под диворастящ розов храст. Разтвори шепа, но опашатото не избяга.
Момчето му разказа всичко от игла до конец.
След като не благоволяваше да проговори почти до четвъртия си рожден ден, Ванко сякаш се бе отпушил и неуморното му бърборене вземаше бедствени размери. Той рядко слушаше — предимно говореше, говореше и говореше. Подир две години се беше поуморил. Бе готов и да помълчи. Не с всеки. Понякога с майка си. С летеца — много повече. След неговата смърт Иван не беше издумвал толкова думи накуп пред никой друг, колкото сега пред малката сиво-жълта гадинка.
Разказа ѝ всичко от сърце.
