„Схватката“ на втората стена бе по-ожесточена. Сред макетите на противникови бойци се срещаха и „невинни“, а това усложняваше задачата. Дичо някак успяваше да разпознае навреме лъжливите мишени и отклоняваше оръжието си от тях.
Тук чучелата се движеха. Макар и мудни, тромавите „врагове“ улавяха по-непредпазливите войници и рухваха, затискайки ги с калта, от която бяха направени. Радослав щедро раздаваше ритници, не щадеше и алебардата. В теснината на една врата той едва не попадна в мъртвата глинена прегръдка на голем, но верният му съратник намушка мишената с меча си, след като ловко прехвърли алебардата в ръката, стискаща щита.
Аха, успя да си помисли Радослав, мечовете са за тесни затворени помещения!
И пак напред, към цитаделата.
И пак изненада — глинените манекени държаха тояги и атакуващите се принудиха да встъпят в индивидуални схватки с неживите сопаджии. Разпадналата се на дуели битка завъртя Радослав в луд балет. Барабанчиците спокойно можеха да сменят ритъма с нещо друго, по-подходящо — „Танц със саби“ на Хачатурян, например.
Като отрязъци на камшици във въздуха продължаваха да изфучават самостягащите се въжета. Внезапно плъзна зеленикав дим и неколцина бойци се свлякоха опиянени. Пагар и Дичо смогнаха да реагират овреме. През очилата на противогаза Радослав едва виждаше, от челото му се лееше пот, прах и пясък запушваше носа и скърцаше по зъбите.
Тръбачи възвестиха, че цитаделата е овладяна, но на десния фланг леката пехота е закъсала.
Коварната дясна част на крепостта бе построена във вид на извратен лабиринт с множество „чудни изненади“ като маскирани ями и дебнещи от засада дървени марионетки, далеч по-подвижни от глинените големи.
Секирите на тежкопехотинците обаче ги превърнаха в трески. Те ви изненадите, дръжте си ги!
С рогове и свирки сигналчиците заповядваха пълно унищожаване на мишените и спасяване на „мирните жители“. В здрачавите коридори, в които нахлу отрядът на Радослав, подразделението лека пехота бе почти неутрализирано от капаните. Алебардоносците удариха подвижните чучела в гръб.
В бъркотията на схватката Дичо мярна фигура, под чиято ризница личеше рокля, с помен от цвета на есенни крушови листа. Самодивата се бореше с някакво съоръжение, което я оплиташе във въжена мрежа. Девойката не бе овързана докрай, но буквално след няколко мига клопката щеше да я вцепени.
Дичо и Пагар разсякоха пипалата на „паяка“ и веднага се обърнаха в противоположни посоки, за да отразят нападението на вече познатите им големи. Граморът покри младия мъж с щит, докато той не върна манекените в първоначалното им състояние на лепкави купчини глина.
Марионетка-чекрък, подобна на противника на самодивата, скочи връз тях от тавана. Радослав ѝ се отскубна, но ремъците на щита му се скъсаха и той го изгуби. Изпусна и алебардата си.
Мрежата покри чифтака му.
Добрият стар Дичов нож и витяшкият титанкерамичен сякаш сами скочиха в ръцете му. Той накълца мрежата, боравейки с калените си другари както белонец — с щипките си, затъкна ги обратно, подхвана алебардата и зае отбранителна стойка, докато Пагар се надигне от пода.
— Готов съм, Расуау!
Радослав се озърна. В помещението нямаше повече мишени. Войниците изнасяха своите „ранени“ и „убити“ съратници. Отвън тръбата на дружината настойчиво пееше да се търсят „мирните жители“ на крепостта, както и спотаени „противници“.
Самодивата все още се мъчеше да се изправи, заклещена между стената и останките на капана. Според правилата на учението, тя бе „съвсем леко ранена“ и не изискваше специални грижи. Предвид обстановката не бе задължително да ѝ се помага.
Радослав протегна ръка. Но не с мисълта, че прави нещо за играч от своя отбор.
В отговор тя гневно блесна с открай докрай потъмнели от напрежение очи и се озъби, което мигновено го вбеси и той също показа венци изпод шлема си:
— Не ми се прави на горда ма! — кресна ѝ на български. Вкопчвайки бронирана ръкавица в ризницата ѝ, насила я изтегли на крака.
Лекото тяло чак подлитна нагоре, косата ѝ се люшна — черна с отливащо като гарваново крило зелено. Пагар почтително и далеч по-кавалерски подаде падналата каска на девойката. Тя му я изтръгна припряно от ръцете, без да го поглежда. Продължаваше да мери Радослав с убийствено-сърдит поглед. Дичо ѝ се сопна:
— Не ме зяпай, не съм ти изял попарата! Действай сега! Хайде, Гари!
Двамата чифтаци хукнаха нататък по коридорите в търсене на мишени.
Отрядите напуснаха превзетата крепост. Към нея веднага тръгнаха групи да я възстановят и оборудват за тренировка на следващите дружини.
Преминалите изпитанието воини се събираха край квирините си. Потни, мърляви, уморени. Доста от тях — нацупени.
Съвсем малко от щурмуващите имаха истински наранявания — предимно ожулвания и навехнати крайници. Тях ги обхождаха лечителите.
Отрядникът махна на войниците си да седнат в кръг. Изчака ги да се напият с вода и да си наплискат лицата. Сетне започна да сочи с пръст и да изрежда:
