Не бяха позволени частни магии, съзаклятия, баене и всякакви други несъгласувани с колобрите чародейски практики. Изтъкваше се, че това пречи на военните магии и смущава далековидците и мислевестоносците. Любопитно мотивираната заповед прозвуча на Дичо досущ като нареждането войниците да не използват лични мобифони, за да не пречат на комуникационните радиочестоти и радарното наблюдение.
Когато чу тая колобърска повеля, му хрумнаха някои идеи. Скри се в тоалетната и опита да се вглъби във вътрешния си слух — беше го пробвал само в началото, когато попадна в реалността на Долната земя. Тогава бе в нещо като контузия от Преминаването. Ала този път му се отдаде по-отчетливо… и пак безрезултатно — ефирът за телепатична връзка продължаваше да е задръстен. Болезнено бучеше и натискаше мозъка, затова побърза да излезе от вглъбяването.
Така или иначе не бе усетил полъх, който да му напомни за Верена или за сродно ѝ същество. Ала откри друго — че над Лагера присъства грамаден психощит.
Щом се измъкна от клозета, налетя на Пагар, който загрижено попита дали Расуау няма пак разстройство.
А минаващ наблизо магьосник някак подозрително го изгледа, но продължи, забързан към полигоните.
Макетът на крепостта бе подготвен за учебен щурм. Тежката пехота под строй седна на земята за последен инструктаж. Отрядникът изреди изискванията. В замъка щяло да има глинени мишени-чучела. Сивокачулестите трябвало да се изпосекат. За плашилата на командири-атълани било достатъчно едно мушкане с брадвомеча между гърдите и стомаха. Да се внимавало да не се поразят макети на „мирни жители“, вътре те били пълни с червена боя, която щяла да цапа оръжията. Всяка глинена статуя на условен вражески войник имала заклинание за самозащита. Не се бавете при „убиването“ на „лошите“! Мудните воини ще попаднат в клопка! Пазете се от капани! Дано сте си наточили добре алебардите! Ставай! Строй се! Готови за атака!
Зад гърба на отрядите заскърцаха дървени трибуни. Дичо се озърна — колобрите заемаха местата си. Сред тях той видя трима старци с дълги кози бради и подобни на прилепови криле уши. Живописната троица в синхрон люшна надиплени дълги ръкави.
Удариха барабани и пронизително екнаха тръби!
Отрядите тръгнаха напред.
Отсреща гръмнаха халосни заряди, сякаш от крепостта обстрелваха щурмуващите с топове. Стените са забулиха в дим. Към крепостта плъзнаха бледи светкавици, обсадните катапулти изтрополиха в залп.
От бърза крачка фалангите преминаха в бяг, а когато каменните снаряди на стеноразрушителите събориха първите зъбци на крепостта, без никаква команда войниците завикаха страшно:
— Улу-уа-уа-уа-уааааа!!!…
Тъпаните биеха неистово, тътенът на настъпващите резонираше в стомаха на Радослав.
Засвистяха сърповидни самодивски стрели и щръкналите по крепостната стена чучела рухнаха обезглавени.
Отрядите стигнаха защитния трап. Само за миг той бе запълнен със снопове клони. Спъващи се войници запълзяха по насипния вал към стените.
Отгоре трещеше и виеше.
Белонците изстреляха харпуни-жила от коремчетата си, щурмуващите се вкопчиха в обсадните паяжинни стълби.
Рамо до рамо с Пагар, който носеше големия щит на прикриващ боец в двойката, Дичо също понечи да се катери, но мерна пропукване в стената. Гигантопитеци и белонци разширяваха пролома, сторен от катапултните батареи. Той дръпна грамора натам.
В пролома бе прашно и димно, под нозете им се търкаляха натрошени тухли и отломъци от каменни блокове.
С усет, нежели с очи, Радослав долови неподвижните контури на фигура.
Нещо змиевидно се изстреля от чучелото към чифтака му, избързал напред. Дичо светкавично протегна алебардата си. Острието сряза въже, което за миг пусна искри и тупна долу. Замириса остро, сякаш на озон — „миризма“, която той вече безпогрешно разпознаваше. Бе полъх на магия, близък до усещането за електризирана материя. Със следващия замах разполови мишената.
Секунди подир това граморът парира с щита си падащ някъде отгоре чувал с пясък, който за малко да повали Дичо в несвяст. Сетне затисна с алебарда чучелото на друг противник, изскочило от странична шахта, което също не устоя на Радославовия удар.
Двамата се втурнаха напред, озовавайки се сред множество глинени статуи. Пагар, Радослав и потокът нахлуващи в крепостта воини развъртяха брадвомечове. Не всички обаче бяха достатъчно повратливи и скачащите омагьосани въжета оплитаха ръцете или краката им. Условно убитите войници проклинаха и тутакси се дръпваха встрани, за да не бъдат стъпкани от другарите си. Щитът на Пагар заприлича на обрасла с въжени водорасли шамандура, алебардата на Дичо свистеше.
Зоната между външната и втората крепостни стени се запълни с тежкопехотинците от червената саламандрена арава Шахар. Мишените изчезнаха.
Радослав се закатери по изпъкналата зидария, а чифтакът му го буташе отзад и му подвикваше да се пази от падащи чувалчета.
