— Ти посече пет вражини, но уби трима невинници и се закапани на външната страна. Поумувай здраво где сгреши. Ти пък димощитната си маска забрави и сега гледалца ти право не виждат… я иди при наудугу… Ти добрестигна втората стена, ала насетне…
Радослав се чувстваше като парцален от умора. Не слушаше командира. Ветрец рошеше косата му и всичко би било почти добре, ако не бе напипал, че в ухото му липсва Пресияновата обица.
Някъде я беше посял. Ама че тъпня…
— … Расуау, Пбгаркх.
Дичо се сепна.
— А?
— Вие двамина — заяви квиринът — днес сте ми най за хвала! Расуау и Пбгаркх убиха четири ръце на брой вражини и един отгоре! Непаднали нито в един капан, отървали се от примки! И оръжие им чисто, няма боя от лъжовни мишени! Само тез двамина отцяла дружина са безгрешка. Хвала вам! Тръгнем-кога на истински Поход, подир кръвосражения живи ще останат и имената си ще прославят с ум-разум и безстрах!
— Ух-ух-ух-ух-ух! — завикаха радостно войниците от отряда.
Дичо неволно се ухили, а одобрението не се ограничи с викове — съратниците рипнаха, вдигнаха двамата похвалени на ръце и три пъти ги подхвърлиха към небето.
Когато стъпи на крака, Радослав видя, че едва ли не цялата третин-арава се бе струпала около отряда му и ликуваше възторжено.
Ех, само да не беше загубил подаръка на един друг войник, когото грамори и другорасови воини също биха аплодирали…
— Почивайте! — нареди дванадесетникът. — Три четвърти ури отдъхвате и назадваме в стана. Поизпът колобру имат да покажат нещо, гледайте и внимавайте.
Уморените дружини разпростряха платнища и наметала върху отъпканата пръст на полигона и се проснаха, прегърнали оръжията си. Над множеството се понесе ромон от гласове и смях. Откъм крепостта, превърната в руини, чукаха кирки.
— Гари? Ти броил ли си мишените?
— Неброил.
— Откъде тогава Ндрангнекх знае колцина сме поразили?
— Колобру знаят.
— Ааа…
Радослав прикри очи от клонящото на залез голямо слънце.
— Гари? — предпазливо запита отново. — Какво знаеш за, ъъъ… самодивите, които плуват като риби?
— Малко. В моя край няма ги, плитки са реките.
— А за самодивите изобщо?
— Търпим се. Ние насамаме, те натамат — да не препътекваме се насреща. Всяко племе и по-благонравни, и по-гневосприхави има. Ала за самодива не знаеш кога осърди се. Обидопаметни са им женските. Два живота време назад мъж-от-моя-клан разлошавил горска жена… А горските по̀ са разбрани!
— В смисъл? Как така — разлошавил?
— Обидил незнам-с-какво. Обич отказал на нея, така раздумваха. Тоя мъж поболял, пръст не можел шавне, нозе го не държат. Дарове даде веднъж, дваж, триж, многож! Шаманът наш мъка измъчи, докат придума горската жена лошогняв си да обратне. Чак тогава-време изцерил клетника…
Дичо нервно затропа с пръсти по каската, захлупила коляното му.
— Много ме утеши, да знаеш…
Граморът безгрижно жумеше с ръце под тила.
— Сега-тук ратна клетва за побратство ни овардва. Можеш да не страхохраниш се, Расуау.
— Аха. Хм.
— Нещо… грижа имаш, Расуау? — тревожно се надигна на лакът Пагар. — С янкуловоцветно одрешената самодива?
Радослав нехайно и прекалено бодро махна с ръка. Не искаше да разказва случката при топлия вир. Горчивият опит със Селото и обвиненията на горския магьосник го караха да внимава не само какво показва, но и приказва. Дори пред Пагар.
— Ммм… не. Не. Всичко е наред, Гари. Дрямкай си.
Половин час по-късно квирините вдигнаха дружините и ги поведоха към лагера. Свечеряваше се, облаци затулваха небето. Войниците почти дремеха в колоната.
И изведнъж!…
Лагерът изчезна!
Миг преди мига неуловимо предчувствие изправи нащрек Дичо и той измери на око разстоянието до оградата на Периметъра.
Дървените трупи на крепостта се стопиха пред смаяните воини, сякаш мъглив воал затрепка…
… от него изплуваха тихи призрачни силуети.
Плътен строй сиви качулести фигури с дългошипести боздугани в ръце. Пред тях вървяха кльощави типове, облечени в зловещо съчетание от черно и червено — издути в раменете куртки, прилепнали клинове, на гърдите белееща емблема: око със спирална зеница. Явните командири бяха въоръжени с дълги кинжали, но ги държаха и движеха някак странно. През първата безкрайна секунда на стъписване, Радослав си помисли, че по същия начин към устата се поднасят ръчни радиостанции. Лицата им бяха страшни — тебеширени, с изпъкнали черни жабешки очи.
Зад пехотата по неравното поле се клатушкаха танкове с високи цилиндрични куполи. Буци пръст летяха изпод траковете им. Дула на къси оръдия изригваха риж огън, беснееха пламъци на картечници. От небето пикираха непознати летателни апарати.
Всичко ставаше без звук — насечени кадри в призрачен ням филм.
Грамори, фамори, самодиви и джуджета реагираха инстинктивно. Не удари нито един барабан, никой квирин не извика команда, не се обадиха тръби и рогове, но колоната стихийно се разпръсна за насрещен бой и настръхна с оръжия. Като струни на контрабас се обадиха тетиви на лъкове, остро изсвириха прашки…
Тръбите внезапно известиха „отбой“, барабаните зовяха „сбор“.
