Радослав за първи път „видя“ с кого ще се бие неговата армия. Той се напрегна и през силуетите на противника различи да прозират гредите на крепостната ограда… Видението не бе нищо друго, освен масова халюцинация. Отпърво то избледня, а сетне изчезна внезапно. Басовите барабанни стонове настояваха за строяване в маршова колона и войниците стреснато се подчиниха. Граморите държаха пръстите си кръстосани и в тих ужас шептяха заклинателни молитви.
Дичо ги разбираше прекрасно. Самият той, който още в самото начало се усъмни в реалността на врага, бе потресен. Пред очите му продължаваше да се мержелее олющената боя върху бронята на най-близкия танк, заварените по нея звена от тракове, листовите противокумулативни екрани и… маркировката отстрани на купола — същото хипнотизиращо око. Редом до него — цифри и букви.
Тръсна глава, притисна и разтърка очи. Не, вероятно просто му се беше привидяло. Просто са му заприличали на разбираеми символи. Точно така — игра на въображението.
Ала… би ли си
„Глупости!“ — възропта наум, тъкмо когато сигналчиците млъкнаха.
В тишината квирините се обърнаха към смутените дружини:
— Не страхопадайте, воини на Кашеп! Нашите колобру ви оконаучили какви-наглед са атъланите и сивите им мъртваци! Едните са плът без благост, другите — леш без душа! Ала ние сме силноздрави! Дванадесетниците-колобри знаят как да гърлостиснат смъртохвъргчите на врага. Магьосници-лъкострелци ще огнеподпламват боевашките колесосамоходи. Най-могъщите ни чародейци ще силоотнемат отровата от атъланското жило! Железохвърчилата вражи не ще преминат през ятата лубанкалски орлове и гемиите ветроездачески, що дошли са ни напомощ отдалечната залезпосочна страна Илуян. За нашите ръце остава малост мала — да впрахосразим сивите мъртваци и атъланските им вождачи! Да волноизбавим почитащите Дух-гласа на Кашеп борейски събратосестри! Атъланите са покорнослугачи на моросмъртта, ние — ратници на вечноживота. Развейте знамена! Победозапейте храбропесни! Към Стана — тръгваааай!…
Подобно на парад колоната влезе в Лагера.
На кулата над портата Дичо забеляза тримата магове с прилепови уши. Сториха му се доволни. Потръпна — косата му сякаш още шаваше под шлема. Да ви се не видят номерата!
Войниците обаче пееха с цяло гърло за това, че всяка победа започва от сърцето и тогава оръжията сами надвиват врага и водят към слава.
И към дома.
► Земя, светът на хората, минало време:
Пролетееше. Ванко успя да проводи до Мариана бяло-червени пискюлчета и щеше да се пръсне от щастие, като видя, че тя носи тъкмо
Земята се стопляше. Снегът изчезна напълно, слънцето изяде лакомо и онзи, който изтръска от полите си сприхавата баба Марта. Запяха най-първите птици, прецъфтяха кокичета, настана ред на минзухари, загатваха нова премяна горите. Небето светна чисто, отрази се в измитите прозорци на къщите. Чертаеха го единствено дири на самолети. Рееха се и тракаха с клюнове щъркели. Невидим сред тях, навярно кръстосваше висините и бате Райко.
Баба Стана отиде при него съвсем току преди Великденската седмица.
Козунаците и шарените яйца щяха да бъдат тъжни без нея.
На селския пролетен събор танцовият състав изнасяше програма пред читалището. Валентина накара сина си да иде, да е по-далеч от печалната опустяла къща. На площадчето Иван видя Мариана нагиздена за лазаруване. Необясним ужас го изпълни, когато установи, че лазарките спазват ритуала като по учебник. Дори под страх от смърт не би съумял да го обясни на друг, но се чувстваше предаден от девойчето, подир което шепнеше „обичам“.
Той избяга оттам.
И сплитащата нишка отново се разплете. Този път завинаги, след като малко преди края на учебната година Ванко я видя да се вози на мотор със Здравко. Баткото, който тъкмо завършваше техникум по обществено хранене. После много често ги мяркаше усукани един около друг. Пък чичо Емилиян веднъж подгони ухажора. Бащата на Мариана беше як мъж и дори атлетичният Здравко изглеждаше като суха вейка пред него. Веднага след инцидента полата на девойката стана с педя и нещо по-дълга. Ала подир седмица или две от гонитбата и заканите, Иван видя Марианкиния татко и този на Здравко да седят заедно на отрупана с най-скъпи мезета и питиета маса в механата, която се смяташе за
Здравко и Мариана съвсем открито започнаха да ходят из селото хванати за ръце, а за капак на всичко тя плака безутешно на изпращането му в казармата.
Тогава сватби, кръщенета, изпращания — не и погребения — се празнуваха с размах. Преграждаха някоя уличка, строяха метално скеле и опъваха отгоре брезент. Събираше се половин село. Свиреше не само магнетофон, но и живи музиканти, гостите лепяха десетолевки по чела. Деца се гонеха под масите. Миришеше на кебапчета. Веселбата траеше до зори. Миризмата оставаше дълго след това.
