От хоризонт до хоризонт морето навред бе запълнено с кораби. Пъстрееха ветрила, по такелажи се катереха чевръсти матроси, пляскаха стотици и хиляди весла, плющяха знамена. Над мачтата на техния кораб се развяваше син вимпел с бяла озъбена акула и пришити бронзови звънчета. В солената свежест на въздуха отекваха гласове, барабанни и тръбни сигнали. Повърхността се преливаше от аквамарин към зелен нефрит с жилки искряща пяна, намножавана и браздена от всевъзможни съдове. Издуваха платна тромави наглед салове като „Кон Тики“, някои от плаващите платформи бяха съединени в цели композиции, огъващи се в такт с вълните; цепеха водната шир внушителни многопалубни галеони, бръмчаха белонски шлепове, следвани от пасажи кожени лодки; и още безчет други — двуноси галери като тяхната, изящни катамарани, тумбести тръстикови кораби, бързоходни фрегати, очевидно предназначени за охрана…
Сред пухкави облачета в теменуженото небе плуваха като отражение на морската флота армади ветроплани. Сякаш на корабите им бе тясно в океана и половината бяха литнали нагоре. А още по-високо личаха инверсионни следи от някакви други апарати. Отново белонци?
Заслепиха го слънчеви зайчета. Безплътните бързачета гъделичкаха водната повърхност навсякъде. Златно сияние от изток подсказа на Дичо, че бе спал доста повече от три-четири ури, което го подсети за…
За тоалетна служеше оградена с брезент делва, която за негова изненада не миришеше. Гнусливо, но и любопитно той надникна в нея. Смръщи се. Стори му се, че на дъното шават плоски лигави твари и поглъщат отпадъците. Хм… би могло и направо в морето, но пък…
Облекчен и с облекчение, Радослав се отдалечи от тоалетната и се облегна на фалшборда, като предвидливо се улови за едно от обтегнатите въжета. Погледна във водата… и потръпна — първо от страх, даже неволно отстъпи назад, а после от възхищение.
Морето бе прозрачно. И в дълбините му се виждаше подводният ескорт на флота.
В свитата имаше стада делфини, които следваха опашките на малки групи косатки и от време на време изскачаха на повърхността. На тласъци се движеха обтекаеми раковини, грамадни може би колкото единичните салове „кон-тики“. И, най-стряскащите подразделения от силите на Армия Океан — огромни свирепи акули. Стъкмени със сбруя като коне, страшилищата носеха ездачи, някои теглеха подводни шлепове. Морските хищници разпориха с перки повърхността, а от букета струйки и пяна, право в лицето на пехотинеца се втренчиха изпъкналите прозрачни очи на един от повелителите на акулите.
Ихтиандърът направи гримаса и Дичо усети полъх на телепатично приветствие… сетне подводната охрана се спусна в зеленикавата бездна.
Плаването продължи почти два сола.
Извеждаха пехотинците на палубата, където им уплътняваха времето с упражнения, свързани с десанта, или ги пращаха да сменят гребците. Първата привечер вълнението се засили, ала малко след залеза отново утихна. Въпреки това граморите не спряха да се мажат под носа с мехлеми, за да превъзмогнат пристъпите на морска болест.
Радослав зърна акуловите водачи още веднъж. Човекоподобните амфибии бяха с дълги опашки и необикновено изящни. Те плуваха подобно на тритони, извивайки цялото си тяло. Издаваха тихи жабешки звуци. И определено обичаха да играят с делфините. Бяха чудата и прелестна гледка…
Нощем фенерите на въздушното прикритие трепкаха ведно със звездните рояци. Понякога на небосклона се виждаха огнени драскотини от метеори… или патрулиращи змейове. По целия кръгозор мигаха сигналните светлини на флота, под полегатите вълни пробягваха фосфоресциращи сенки. Веслата раждаха от водната плът студени зеленикави искри, проблясваше и пяната пред вълнорезите на кораби. В тези часове ставаше тихо, всеки се умълчаваше, пленен от величието на гледката, почти потиснат от размаха на това, в което участваше. Армадата се плъзгаше в звезден океан и самите те бяха звезди, тънки иглени върхове светлина, трептящи струнни лъчи на предалечни чужди слънца.
Ако не бяха заповедите да се почива, Дичо би пожертвал всеки миг от съня си — само да гледа и гледа това до болка красиво великолепие, още по-ненагледно заради своята несъвместимост с онова, което ги чакаше. Войната.
Войната с нейната кал, злоба, кръв и изкормени агонизиращи тела.
Седеше на носа на галерата, вкопчен във въжетата и надвесен над бягащите назад вълни. Наслаждаваше се на скоростта. Току-що го бяха изгонили от веслата — всички войници искаха да поизгорят малко енергия и да се разкършат.
Той стопи малко време в беседа с борейските моряци. Е, силно казано беседа — само капитанът знаеше граморски, но пък беше постоянно зает. Земеморците гледаха с любопитство и симпатия странния войник, ала езиковата бариера не им позволяваше да поприказват истински. Пробваха няколко диалекта и останаха разочаровани, че не ги разбира.
