Чифтаците се втурнаха през останките на съборената кула. Миризма на пушек — скоро и самият дим, понесъл се на чаршафи — удари в ноздрите на Дичо. Барабани мереха влудяващо бавен такт. В Лагера нямаше паника, макар да горяха няколко шатри и дървени постройки. Някъде от стана на зеления легион се издигаше стълб нашарен от огън дим. Пагар жално простена. По улиците на гарнизона се суетяха обозни чинове, тъпчеха пожарите, трупаха имущество в платнища и каруци, удържаха стада уплашени животни, сбирайки ги накуп с дълги камшици. В лек тръс се носеха колони войници, подрънкваше снаряжение, командири викаха на спъващите се подир нещо изтървано редници да не се туткат. Гигантопитеци трескаво разглобяваха дървените блокхауси. Ревяха свирки, тръби, рогове… Факли и огньове опушваха знамена над гора копия и алебарди. Отблясъците караха очите на грамори и фамори да светят по котешки.
— Ето, натам! Стягът на аравата наша!
Грамор и човек се затичаха към своята колона и едва успяха да се включат в опашката на дружината. Край тях шурна конница, докосвайки ги, бръснейки със стремена като вихър. Радослав и Пагар влязоха в тежкия ритъм на барабаните, запромъкваха се към маршируващия в средата на колоната отряд. Без да спират, дванадесетниците провеждаха поименна проверка:
— Рас-уау?! Пбгаркх?!
— Тук сме!
— Стегни редици! Не изоставай! Всичко изгубено ще получите на корабите! Премини на бяг с къса крачка! Бързо, бързо, бързо!
В небето отново сияеха звезди, в Лагера пак гръмнаха експлозиите на обстрела.
Като ниски облаци преминаха скърцащите ветроплани. Над тях присветна нещо — дали метеори, дали нови вражески ракети… С гръмотевично изфучаване прелетяха някакви двойки същества… Дичо се спъна. Колоната му попречи да се огледа подир летците. Само полъх го докосна — и толкова.
— Подравни редиците! Марш, марш, марш!
Походът бе започнал.
Лагерът на Северната армия опустяваше бързо.
Още тлееха неугасени пожари, още кисело димяха кратерите от бомби. Последните колони звънтяха с оръжие. Олелията в цивилните катуни едва слягаше, укротявана от брастагу, заети с евакуацията. Още бучеше, хленчеше и проклинаше мракът, звездите не смееха да се появят, под краката се тресеше… а по тъмните плацове на потеглилите арави запъплиха грамадните шестокраки животни. В светлината на факли и жарави гигантите теглеха исполински плугове, други разравяха с бивници убитата от тъпкане земя. Селяни, седнали на гърбовете им, с пълни шепи пръскаха семена, други тичаха подире и безредно бодваха тук фиданка, там храст.
Закапа дъжд.
Към каменните градежи пристъпиха резервните подразделения на джуджетата-скалозаклинатели. Мълчаливи, подобни на видения тиловаци доразглобяваха Периметъра и другите дървени постройки, спретваха шлепове и салове, които пращаха към морето. Доброволци от катуните засипваха бившите светлинни ями.
В тях положиха загиналите при обстрела, посадиха върху мъртвите тела млади дървета…
… След настъпването на Райко-изгрева вече почти нищо не подсказваше, че в тази долина е имало Лагер. Попилата силни възраждащи заклинания почва се бе покрила с два пръста висока и гъста трева. Племената, изпратили на война свои събратя, също бяха напуснали мястото. Те се завръщаха по родни степи, планини, блата и дъбрави.
И само в центъра на заличения стан стояха девет наредени в кръг каменни колони, високи по три разтега. Приличаха на зъби. Бяха нашарени с хиляда и двеста монограма и край тях още пълзеше и се усукваше ароматен пушек от жертвените гърнета и урни.
Тръстиките по бреговете на реката тихо шепнеха бъдещите легенди за Великия борейски поход.
„Кровью вымокли мы под свинцовым дождëм“
„Лети високо!“ — змейско пожелание, приветствие и поговорка
Походните колони стигнаха до морето. Миризмата на паника в потта на стотици хиляди въоръжени същества вече се бе разсеяла, но сега, наред с потръпването от стъпките им, ромона от дишането и от триещ се метал и кожа, над тях витаеха смут и глухо безпокойство. Малцина кашепци някога бяха изпитвали това чувство на тревожно, неизвестно и заплашително бъдеще.
Затова мълчаха и дори се стараеха да си поемат дъх по-тихо, да вървят по-внимателно — неизбежният шум от собственото им придвижване ги стряскаше.
Ала все пак имаше от какво да се почувстват обнадеждени. Бе знак, от който през плъкове и легиони премина въздишка и се превърна във вятър. А после, поради навика си да благоговеят в тишина пред поличбите, станаха толкова тихи, колкото бе възможно, даже и свръх това.
Радослав също се стараеше да следва примера на другарите си, но далеч по-слисано от тях мигаше към тъмното небе, където бледо, но достатъчно различимо трепкаше като огромен байрак деветоцветна дъга. Тъкмо тя предизвика преминалия като бриз шепот:
„Шаркан, шаркан!“
