От своя страна Дичо също намираше за симпатични кашепските хора. Извън всякакво съмнение, биологически те бяха напълно идентични с него самия. Високи и доста добре сложени, с правилни черти на лицата. Не можеше да определи към коя раса принадлежат, приличаха му на мелези, хармонично съчетали в себе си както европеидни, така и монголоидни и негроидни белези.
За съжаление, моряците също като капитана имаха работа в повече. Бяха едва шестима, но пък изглеждаха колоритно за шестнайсет. Носеха ярки обеци и гердани. Татуираха се с руни, които сочеха на Радослав и му ги четяха звук по звук като същински букви. Без никакво усилие произнесоха правилно името му и се усмихваха, когато ги приветстваше.
Естествено, най-вече „говореха“ за войната. Докато се мъчеха да му разправят за островите си и превзелите ги орди, за това колко кораби и войска са събрали самите те в подкрепа на Северната и другите обединени армии, Дичо се сблъска с откритието, че борейците не употребяват дузини за смятане. Служеха си с двайсетици — по броя на всичките си пръсти по ръцете и краката. Загледан във вълнореза, той си спомни как докосваха меча му и със зверски гримаси правеха жест с реброто на дланта през гърлата, сочейки на северозапад, където се намираше врагът, поробил тяхната родина.
Радослав потрепери и се помъчи да се отвлече от мрачните картини, които предстояха да се сбъднат, щом стъпеха на сушата…
На половин разтег пред носа на галерата като неуморим лоцман плуваше бял делфин.
Дичо усети зад гърба си познато присъствие. Въздъхна и стъпи на палубата. Косо погледна дванадесетника, който бе застанал до него и също се любуваше на морето.
— Време ли е да слизам в трюма, Ндран?
— След малко, Расуау…
— Нещо искаш да ми кажеш?
Отрядникът пъхна припряно в ръката му нещо хладно.
— Какво е това?
Бе медальон, подобен на гилза.
— Не го отваряй — предупреди квиринът. — Вътре има нокът, напоен с Мъртва вода. Дадоха ни го шарканите.
Радослав преглътна.
— С каква цел?
Ндран го погледна в очите.
— Отрова, Расуау. Ако се случи да те пленят, само туй е спасението. Инак ще те превърнат в сив мъртвак, душата ти ще стане
— Толкова ли е зле да си пленник при тях? — промърмори Дичо, като стисна металната тръбичка в юмрук.
— Още по-зле е.
Той умислено прибра медальона в пазвата си. Не бе сигурен какво означава „спасяване на душата от отнемане“. Но изглеждаше наистина разумно — ако противникът има навика да подлага военнопленниците на изтезания… Ох, проклето да е… Ако още в началото бе усвоил езика, нямаше сега да има гатанки, за чието разбулване вече му липсваше хъс да разпитва. Войната, смъртта и сраженията неумолимо се приближаваха към него — имаше ли смисъл? Навярно имаше. Но силите му за това бяха изчерпани…
Предстоящото близко бъдеще го сковаваше.
— Добре, отрядник. Щом ме съветваш…
— Искам да ти предложа още нещо, Расуау.
— Какво?
— Това.
На дланта на грамора лежеше метална руна — „абзу“. Според подредбата на писмените знаци на кашепската азбука-пиктограматика, това бе дясна производна на „основната“ руна.
— Искам да станеш резервен знаменосец, Расуау. Мой пеон.
Дичо измига.
— Ами… Гари?
— Пбгаркх остава твой чифтак. Но ако загина в бой, добре е ти да ме заместиш.
Белият делфин се премяташе жизнерадостно пред галерата, спазвайки дистанцията.
— Ммм… Ндран, от мен не става командир. Знам го от опит. Бил съм войник в Горната земя. Прощавай, но отказвам.
— Не бързай, Расуау. Помисли. Имаш много важно предимство пред всички останали. Даже се питах дали да не те пратя като пеон при арай-квирина или даже в свитата на ирмина… Искаш ли?
— Ъ… Пеон?
— Познаваш борейците. А от Горната земя знаеш оръжия като боен газ и Слънчев чук. Сега казваш, че си бил ратник у дома си…
— Редовна военна служба, Ндран, нищо особено — възрази Дичо. — Тук научих много повече за воинския занаят… Там по-често държах кирка и лопата, отколкото автомат.
Квиринът не обърна внимание на опита му да омаловажи нещата.
— УМЪТ и СЪРЦЕТО ти са подготвени, Расуау. Подготвени към враг като атъланите. Дори да си бил обозник в Горната земя, сигурно си използвал огнен смъртомет… И навярно по-добре от повечето ни воини имаш представа как може да мисли врагът, защото си от сродна с атъланите раса. Затова трябва да си квирин или поне пеон-съветник!
Загледан в тялото на делфина, Радослав не смееше да се обърне към отрядника.
Изведнъж му бяха просветнали няколко неща наведнъж. Ндрангнекх преливаше от съчувствие. Очевидно според неговата преценка на Дичо му предстоеше да воюва против свои сънародници. И затова искаше да го повиши! Не да го арестува като заподозрян в шпионаж! И никой от съратниците му в отряда, които се радваха на „отпушения му език“, с нищичко не показа, че изпитва към него недоверие, че го подозира в подмолност!
