Предутринната тъма се разлюля в мъглата, родена от огромния брой топли тела. Аравите подушиха сол и водорасли. Скоро, през неспирното бучене-ромон-съсък на собствения си вървеж, дочуха и равномерния тътен на прибоя, след него и плисък на речни бързеи. Покрай тях мъглата се слегна, натежа. Колоните вече я газеха като все по-различима в червената янкулова зора безтегловна прежда.
Кълбестите пари ту се издигаха, ту ставаха по-плитки. Войниците потъваха в тях, а отгоре стърчаха само копията и навитите около прътовете си знамена, алебардите и гребените по шлемовете на кавалеристите. Звуците се попиваха в призрачните нишки, но те започваха вече да изтъняват, а сетне изведнъж здрачът се изпълни с оранжева светлина. По-твърдата почва стана песъчливо-камениста и колоните като привидения изникнаха на пристанището. Забавиха се пред поклащащи се понтони, край които под маскировъчни козирки светеха бордовите фенери на морски кораби.
Дичо не схвана веднага какво вижда над безкрайните гърбици шлемове и четината остриета. После разпозна тясно устие на река, образуващо малък залив… дали беше „малък“? Мрежата салове, даващи достъп до всички плавателни съдове, акостирали в очакване на войската, скриваше водата под себе си. Колоните се разделяха и тръгваха по тежко скърцащите понтони… Не! Заливът изобщо не бе толкова малък! Въпреки че утрото тъкмо начеваше да превръща сивото в червеникаво, ярките петна от факли и фенери сякаш сгъстиха тъмнината и ограничиха цялостната картина — отгатваха се мачти, въжета, пестеливо озарени сигнални знаменца, отблясък по оръжия и брони…
Невероятно прецизната организация за сетен път порази Радослав. Без никакво бавене полковете запъплиха по саловете — право към предназначените за тях кораби. Квирините полугласно насочваха подразделенията. Кой знае защо, барабаните бяха млъкнали отдавна, тръбачите също не се обаждаха. Дичо различи тихи пиукащи свирки и тогава забеляза, че по корабите цари мълчалива суетня.
Отвътре, от средата на плаващото пристанище, гледката се оказа още по-внушителна. Тъмна вода се плискаше под дъсчените палуби на саловете, вълните леко ги поклащаха. Гората копия и многоглави брадви сякаш се сниши като трева пред джунглата мачти, оплетена от лианите на такелажа. Отляво и отдясно се извисяваха тъмни бордове на галеони, галери, корвети, катамарани, в пролуките се разкриваха смътни очертания на още и още кораби, задръстили рейда на залива. Факелни отражения играеха и се раздробяваха в откритото море…
Потресен, Радослав отведнъж спря. Хрумна му мисъл, която го уплаши — ами ако противникът удари залива?! Нека да не е ракетно нападение, нека са обикновени гюлета! Но ако пуснат и нажежени снаряди за предизвикване на пожари, или от онези, морските, свързани с верига, замислени да късат платна и да трошат мачти!…
Усети беззлобно смушкване в гърба, придружено със съвет да внимава къде стъпва.
Дружината подмина галеон, по траповете на който се катереха пехотинци и изчезваха в трюма му.
Дичо шепнешком сподели опасенията си с Пагар. Граморът само вдигна пръст нагоре и окуражаващо тупна другаря си по рамото.
В просветляващото и все по-беззвездно небе кръстосваха въздушни кораби.
Дванадесетникът предаде заповед от дургхина да свият наляво. Покрай раменете на предните отряди Радослав мерна вертикално вдигнатите весла на очакващата ги галера. Чу как чизмо-сандалите на войниците затропаха по мостчетата.
От борда екипажът на кораба разменяше с дружинния квирин и пеоните глъхнещи от тупурдията реплики. Уморен от впечатления, Дичо даже не можа да се развълнува от вида на моряците.
Бяха хора. В светли ризи без ръкави, къси шалвари до под коляното, тюрбани на главите. Не успя да разгледа лицата им — трябваше да внимава да не падне от мостчето, но му се стори, че приличат на самодиви.
— Качвайте се и се настанявайте на пейките по средната линия на втора палуба. Качвайте се и се настанявайте… — с монотонен глас повтаряше пеонът на преминаващите покрай него войници.
Редица по редица дружината стъпваше на борда. Със свити лакти Радослав мина по дъските на горната палуба и хлътна заедно с другите в трюма. Вътре беше тясно, извитите дървени ребра на галерата се сключваха над главите им като скелет на истинско водно чудовище. Грамадната риба миришеше на смола и пресни стърготини. Мъждиви магически фенери едва ориентираха бранниците. Сумракът се клатушкаше, сякаш погълналият ги левиатан дишаше.
— Насам, насам! — със странен акцент рече някой отгоре.
Войниците продължаваха да се спускат в дъсчената утроба на галерата. От двете им страни оставаха познаващите се по куките за закачане на веслата пейки на гребците. Първите бойци стигнаха края на полутрюма. Не можеше да се разбере дали се намират под носа на кораба или под кърмата му. Май този съд бе двупосочен.
— Пуснете седалките от стените! — чу се отново гласът, който доста небрежно произнасяше граморските думи.
