Над знамена и копия, чупейки високите клонки, издрънчаха вериги на ветролет. От портовете-амбразури в борда, както и от палубата, зловещо пееха тетиви, свистяха пламтящи стрели. Хвъркатата фрегата плюеше смърт, обстрелвайки някаква цел далеч напред по пътя. Точно натам, към пъклото на битката, бързаше тройаравата на Радослав. Вероятно челните плъкове на легиона се бяха сблъскали със силна съпротива…
Сърцето на Дичо гърмеше сякаш по-силно от барабаните.
Ндрангнекх в движение масажираше гръкляна си и пиеше очевидно неприятен на вкус илач. Готвеше се отново да крещи заповеди — на бойното поле.
По кожата на не един легионер полазиха студени мравки. Радослав забеляза колегите си да потръпват, някои обилно се потяха. И в същото време пробваха с нокът остро ли са наточили брадвомечовете си… Машинално провери и той.
Бръснач.
Сега ще видим имаше ли полза от всички тренировки и учения.
За щастие обаче, когато аравата пристигна на предната гореща линия, боят бе свършил. Въпреки това дружините се разгърнаха във фаланги веднага щом излязоха на сравнително плоското мъгливо плато. Съмваше се, но заради облаците оставаше сумрачно, ръждиво-сивкаво, без сенки. Легионът подмина опожарените укрепления, в които сега шетаха победителите — арави с бели и сини знамена.
Ортски отряди влачеха с грамадни гребла вражески трупове, накамарявайки ги във високи по разтег и нещо купчини.
Имаше и „повече от желаното“ ранени съратници от белите и сините легионери.
Отпред гръмна тръба, запригласяха ѝ други. Продължавай марша!
Изминаха още няколко връста. Развидели се, но мъглата продължаваше да забулва околността. От бялото се появи ирмин-пеон и предаде нареждане да спрат и да копаят окопи. Дружините се заровиха в земята от двете страни на пътя, заеха позиции за почивка, за евентуална отбрана при контраудар и прикритие на следващата вълна от настъплението.
Дичо не успя да изчовърка земята и на една копка дълбочина, защото довтасаха неколцина едрички белонци, модифицирани като попови прасета. След тези живи земекопни машини двамата с грамора просто се свлякоха в траншеята, заемайки местата си според ранга, и задрямаха, докато обозниците разполагаха каруците си във временна стена.
Нахлуването в Земемория премина успешно първия си етап. Твърде малко от периферните острови оказаха съпротива, но дори най-ожесточените сблъсъци при дебаркиране на авангарда приключваха за четвърт сол. По-дребните късчета суша биваха окупирани светкавично от армия Океан и с подкрепа от въздушните сили, които незабавно установиха там свои бази.
Най-сериозен отпор кашепските войски срещнаха във вътрешните територии на големите острови. Съпротивата на врага растеше и с приближаването към Гръбнака на Архипелага — ивицата срединни острови на Борея.
Тактиката, избрана от командването, приличаше на морски прибой. Армията настъпваше полегионно, въпреки че на всеки нов бряг ставаше малка бъркотия. Ала войниците без бавене се организираха и стриктно спазваха забраната да не се смесват подразделения с различни цветове. Комуникациите се възстановяваха бързо и по тях като по нерви пристигаха заповеди — плъковете да се разделят на блокове от по три арави, всяка тройарава да образува маршова колона с график на движение и набелязани позиции за всеки етап от настъплението. Достигнеше ли етапната си цел, тройаравата се окопаваше, укрепваше лагера си (неоценими помощници бяха тия модифицирани белонци, които гризяха каква да е почва) и чакаше да мине определеното от щаба време.
Дружините сякаш потъваха в земята, спрялата тройарава само за една ури след сигнала за бивакуване превръщаше местността в укрепена окопна крепост — валове от пръст и камъни, периметър от разкачени каруци и обозни щитове — всичко това едва се подаваше над терена.
Щом „живозакопаните“ до козирките на шлемовете си пехотинци потвърдяха с рог или тъпан, че са готови, покрай или през лагера им се пропускаше да мине второешелонната арава. Станът временно преминаваше в резерв, готов да се притече на помощ на настъпващите си колеги, или да ги защити, ако обстоятелствата ги принудят да се оттеглят.
В междините покрай инвазионните части и резервните станове шетаха „конни“ ескадрони и самодивски специални отряди, които буквално пресяваха всеки квадратен разтег от завладяната територия, унищожавайки единични гнезда на съпротива. Случваше им се да пресрещнат промъкващи се вражески диверсионни групи. Моментално встъпваха в заградителен бой, като викаха на помощ стражевите подразделения от околните окопни крепости или от дебнещия за заплаха от масивен флангов удар трети ешелон.
