Излетя с неистовия рев на втурнали се в ръкопашна схватка люспести крилати тела!
Оловните облаци се завихриха на спирали около змейски опашки, камшик на светкавица оплете смъртоколесница и я запрати в скалите. Корпусът на машината се спука с отвратителен звук като огромно рохко яйце и Радослав едва не повърна от гадост. В долината падна друг един дисколет, отгоре му кацна шаркан, зашиба го с опашка, помете с криле капаци на люкове и с пламък изкара екипажа навън — право в ноктите си.
Земята тътнеше, вой на смъртоколесници, рев на змейове, пъклени тъпани на експлозии… Дичо захлупи уши, за да не полудее, но писъците на битката пронизваха всяка фибра от тялото му…
Пороят спря. Но стремителни драконови силуети продължаваха да кръстосват небето, по дирите им валяха прекършени планери и поразени дисколети.
Слънчеви лъчи разшириха пролуките в облаците, обляха клисурата, осеяна с убити, ранени, с отломки от вражеските машини и тлеещи обозни каруци. Тези лъчи подобно магнит задърпаха оцелелите, зовяха ги сякаш са растяща трева, оредяла слънчогледова нива — покажете се! Победете! Нима ще лежите с ръце на главите, докато се решава съдбата на вашия свят?!
Като с тънък бич на голо писнаха свирки, рогове, гайди. Събудиха се барабаните — атака по земя! Стани! Строй се във фаланги!
В отговор се надигна страховито и зверско „Ул-улааааа!“, по земята отекна тропот на здрави още нозе. Бойният рев заглуши всички заповеди — дружините бяха дочакали, доживели, оцелели до момента, в който последната дума щеше да бъде произнесена от алебардите, мечовете и копията. Вълна от кашепци се понесе към извиращи от подножието на клисурата сиви тамги от закачулени пехотинци.
„Ухааа!… Пък аз си рекох, че са смачкали цялата тройарава!“ — едновременно се зарадва и смая Дичо.
Легионерите се изляха върху пълчищата от мъртваци и през цялата дандания до Радослав стигна мляскащият хрущящ звук от първите сблъсъци на секирите с мека плът. Призля му.
Напипа алебардата си в калта и се подпря на нея, за да се вдигне. Успя донякъде, когато го лъхна прилив на сили и той чак залитна от ненадейно възвърнатата пъргавина.
Телекинетичната подкрепа идеше от приземяващ се току до него змей. Махащите криле бръчкаха калните локви, вдигайки пръски и прахоляк. Шарканът плюеше пестеливи мълнии право в сърцето на сивокачулестия въртоп.
Бе кафеникаво-черен, но по краищата си люспите бяха досущ Радославовите на цвят — в синкаво-стоманено сияние. Шипове и рога красяха източената муцуна, в кривите нокти се отразяваше жълтият Райко. Змеят се извисяваше малко над холка на кон, ала бе някак по-строен, изящен.
На Дичо му се доплака — от облекчение.
Сънародникът на Верена почти кацна, но в следващия момент тромаво плесна с криле, завъртя се, изви шия и изстреля тясно ветрило огън. Малко след това тръбачите призоваха втора и десета дружини от арава Шахар, заедно със средните отряди от шеста дружина на арава Тесан, да преградят пътя на забелязана вражеска та̀мга откъм североизток. Дичо машинално преметна брадвомеча си за бой… и затъпка на място.
Отрядите от посочените дружини напираха срещу противника, опитал се да нападне в тил пооредялата тройарава. В многокрак галоп ги изпревариха страховити белонци, ескадрон грзута едва следваше техните дири. Паякомравките първи се врязаха в колоната от мъртваци и щипките им затракаха на месо, на всички страни се разхвърчаха парцали. А после и грифоноездачите извадиха своите саби, които губеха с всеки удар по малко от блясъка си. Накрая с врага се измешаха тежкопехотинци грамори, развъртели алебардите сред общия звън и стон. Над знамената — пробити, опушени, но грижливо събрани от полето на боя и гордо развети — продължаваха да се сипят струите драконов пламък. Земята отдолу изсъхваше. Вятър вдигна пепел, лъхна воня на барут, кръв, смърт… и победа.
— Огньове, бури, пепеляк!… — прошепна Радослав. Краката го сърбяха да хукне към отряда си, да се слее с ужаса и перверзното опиянение от сечта…
„Не се поддавай на стадни инстинкти, моля! Стой тук! Няма да те гоня през цялата война!“
Отвъд всяко съмнение бе, че му говореше змеят. Мислесловата бяха престорено сърдити.
Шарканът блъвна малко огън, изфуча или кихна, струйки дим излетяха от ноздрите. Той кацна меко, разперил криле като ноктести парашути. Изправи шия и започна да изучава човека пред себе си. Дичо се изненада от цветът на очите му — шоколадов. Бяха твърде… хм, обикновени. Е, вертикалните черни зеници, то е ясно… но някак си бе очаквал и неговите ириси да са сини. Като на Верена.
Змеят стоеше и оглеждаше войника от глава до пети.
Радослав пръв наруши мълчанието. Заговори със запъване на граморски:
— Аз съм от Горната земя, змейо, и… — обърка се какво точно да каже, без да изпадне в словесна диария. — Търсех ви…
— И ние те търсихме — люшна глава в кимване змеят. — Деветнайсет шаркански клана избраха по един Посрещач, с надеждата да спечелят честта да открият витяка Радослав, потомък на боила колобър Радан Угаин… Трябваше да се обзаложа, че няма начин да не те открия преди тях! Къде се залута тъй бе, юнако?
