Бях толкова близо!
Скъсах три чифта обувки, износих два ката дрехи… сега съм с третия, последния.
Намерих си бели коси в главата и видях с очите си неща, каквито могат само да се измечтаят, но не и да се измислят, не и наяве…
Преминах през две войни. Едната ме лизна само, но тази май ще ме погълне… в края на замръзналата сега секунда. Последният ми спомен от този мой живот непрокопсан.
Ти беше най-хубавото нещо в него. Не е празна приказка.
Прости ми, че не успях да те намеря.
Още ми е чудно… и странно… и даже не ми се вярва, ала зад гърба ми останаха не просто девет планини, не километри или мили, ами светлинни години навярно. И бариери, и граници, за които самата ти не допускаше, че могат да бъдат поне мъъъничко проницаеми, та камо ли преодолими.
А сега ще умра, преди да те видя, миличко! Изтормозих се от жажда за теб! Написах и ти посветих най-хубавите си досега стихове… няма да мога да ти ги кажа…
Иска ми се да ги чуеш. Повтарях си ги до втръсване, за да ги запомня и, щом дойде мигът най-сетне да се срещнем отново и за докрая на късите вечности на нашите животи, да мога да ти ги подаря като букет…
Жал, жал, жал!
Не съм искал да се разделяме. Прости ми, че го допуснах. Искам, искам да се преборя, ала сила не ми остана, слънчице, само толкова имам, колкото да не захленча, а да приема следващия си страшен миг достойно. Поне да знаеш, че съм си отишъл като… като някой, когото заслужава да го обича змеица.
Защо, защо, защо!
Толкова съм близо — в един свят с теб, защо СЕГА трябва нещо да ме спре!
Да бях станал истински змей! Да бих могъл да замахна с крило, да отнеса смъртоколесниците, погубили толкова много мои другари, да ги сплескам и запратя на земята, която ще се пропука, щом ударя с крак по нея, ще зейне да погълне убийците, с вулканичен жар да ги превърне в прах и пара! А после, после с омерзение ще се измия в дъжда, който ще шурне по моя повеля от небесата, които ще се продънят, за да изчистят света и мен — за да ти е драго да ме погледнеш.
Поне да съм измит и чист, драконче.
Да ме помниш с хубаво.
Продъни се, небе. Продъни се.
Измий ме, да съм чист и хубав пред небооката ми любима.
Продъни се, небе. Продъни се.
Продъни се!
Продъни се…
Небето се продъни.
Пропука се на безброй места, а от тях лумна огън… не, това бе мрежа светкавици…
Мълниите биеха като навързани наръчи, като отприщени реки, ниагари сияеща плазма. Скалите около клисурата на Ураш заприличаха на антични руини и кипнаха от вихрушки, камъните сълзяха с пръски от лава.
Порой дъжд падна като бодлива плоча.
В стихията си да удави всичко живо, водата натисна легионерите. Радослав наведе глава, за да може да диша и пак плюеше ледени струи, стичащи се в устата му. Замлатиха кошмарни гръмотевици. Дъждът внезапно намаля и в пречистения въздух земята излетя срещу пикиращото като ястреб небе.
