Живите замряха и заедно с мъртвите се овъглиха, почерня и земята, вятър повя тънък слой пепел.
В безкрайната секунда преди да хване ножа с двете ръце и да се прицели с острието му, сякаш се канеше да стреля с пистолет, Дичо разбра как бе загинало неговото фаморско Село.
НЕГОВОТО село. Мава, Пава… и всички други.
— Аааааааа!!!…
Задушаващ гняв, жажда за мъст — целият изблик се концентрира във витяшката кама и се откъсна от нея във вид на мълния. Ураш-поле се люшна в гърма ѝ.
И веднага змейската кожа го накара да повтори удара по същия дисколет, защото първата светкавица успя само да неутрализира защитното поле на атъланската машина.
Като малко слънце огненото кълбо облиза силовите екрани на съседните апарати и угасна в грапава вълна нажежен вятър.
Левият дисколет, сякаш подигравайки се с инерцията, почти от място литна вертикално нагоре и с гръм от преодоляната звукова бариера избяга в облаците, усукващи се подире му. Втората смъртоколесница обаче се снижи, стрелна се напосоки и тогава се натъкна на магическата мрежа на колобри и вещери-квирини. Защитното ѝ поле запулсира, бордовите светлини угаснаха.
Радослав я халоса отгоре… получи се много по-слабо, отколкото той разчиташе…
… дисколетът се вряза в земята, корпусът издържа, но се отвориха трапецовидни люкове. Шурналите навън метално проблясващи същества, подобни на хлебарки, се счепкаха с белонския резервен отряд, връхлетял противника като ято скорци на лозе…
… ножът в ръцете му шавна. Острието бе нажежено, деформирано и се топеше като въглен под струя кислород. Но дръжката бе къс лед.
„Удари още веднъж, преди да те напусна, господарю. Ти си жив, аз ти служа.“
Дичо осъзна, че има само още една мълния.
Отчаяно закрещя през рамо към припълзелите под закрилата му на „змей“ войници:
— Мъ-мъ-мммахайте се от мммен!… Далеч!!! Далеч от мен!!!
Изправи се, размаха ръце, бойците плахо се свиваха, някой посочи нещо с пръст.
Той се извърна и блъвна последната си капка мощ срещу новата тройка летящи чинии. И се свлече като парцал. Тъпо погледна витяшкия нож. Това, което бе останало от него — дръжка с топящ се скреж.
Уморих го, рече си. Уморих го и изтощих себе си.
Така неистов и неопитен ездач погубва коня си, пришпорвайки го в бесен галоп отвъд границите на чия да е издръжливост.
Можех да разпределя присадената си змейска сила по-разумно, по-ефективно. Не да правя заря за Трети март…
Разбираше това твърде късно.
Стреснатите от последния му удар дисколети довършваха лупинг с невероятно къс за скоростта и размерите си радиус. Секундите, леко разтеглили се по време на схватката, отново се свиваха до нормалното човешко времеделене.
Нови две двойки смъртоколесници с подсилени защитни екрани връхлитаха и сееха невидими снопове убийствени лъчи.
Край.
Гледаше равнодушно приближаващите се апарати. Изпитваше само някаква нежна тъга и примирение.
„Сбогом, драконче. Бях толкова близо до теб…“
