Коленете на юнака омекнаха от радост.
Разбира се — Верена е предупредила своите, милата… Облекчението сви гърлото му, заради което езикът не изстреля веднага въпроса „Къде е тя?“. Паузата му даде време да се учуди и зяпне. До съзнанието му достигна фактът, че змеят свободно и даже небрежно говореше български.
Ах да, драконче ги е научила, за да не станат грешки при срещата…
Над Ураш-поле облаците се разкъсваха, криеха се зад скалите на клисурата, бързаха към билото на планините. Откритата след сенките им синева бе стряскащо просторна, в небето кръжаха летящи корвети, по мачтите им плющяха слънце-лунните стягове на храбрата Северна армия. Корабите носеха пресните рани на битката — димяха бордове, вееха се разкъсани ветрила, зееха тъмни пробойни. Тежък галеон се приземи да гаси пожара на палубата си. Друг един се сниши, от кърмата му паднаха жлебове, сякаш вземаше земята на абордаж, по тях плъзнаха върколаци с оранжеви войнишки значки.
Покрай дружините на битата до смърт, но победила тройарава на бегом се изнасяха подразделенията на втория ешелон. Повечето отряди не спираха. Мяркаха се алено-белите наметала на санитарите. Глутницата жадни за кръв върколашки воини се понесе като вихър напред, пръскайки лиги и виейки песента за правото си на пълнолунна плячка.
— Е те тия вече ще доизметат мъртваците от Дилмун! — възкликна шарканът. — Много шантав народ са. Виж ги, за малко да ми прегазят опашката… Чини ми се, че са единствените разумни същества, при които добрината и проклетията са разделени във времето, а баш сега са
Радослав повъртя китка и размърда пръсти: горе-долу…
— Точно вечерта преди нападението върху Лагера бях в щаба — продължи дружелюбно змеят. — И се зверех на монетите, които си пуснал в обръщение сред Северната армия. Даже военните съдии се чудеха нарушение ли е това или неуместен изблик на творчество, такива са тук, да им обясняваш що е то фалшифициране на пари е загубена работа… На часа загрях, че ти си чейнчаджията, после научих за един странен бореец от Червения легион, космат като Буги Барабата. Обаче призори нали сам видя каква каша се забърка, командирската палатка на твоя легион изгоря заедно със списъците на войниците… хич не ни беше до теб, извинявай…
— Буги Барабата ли? — глупаво повтори Дичо.
— Е, не си приличате, преувеличих малко… А пък снощи един кръвопиец от Армия Нощ се обади в стана, че си бил в тази тройарава. Сигурен бях, че ще се оправиш дотук.
— Ъъъъ…
— Фърляй тоя топор, Радо, обозниците ще го приберат — засмя се змеят. — Уволнение! Повече нямаш работа тук, зарежи грижите. А… такова, откога отпадна „народна“ от републиката ни България?
Радослав се втренчи в очите на дракона, където играеха лукави искрици.
— Ти… мислите ли ми четеш? Не ми харесва!
— Не! Аз и не го мога като другите. Малко съм, ха-ха, калпав от расата си. Хайде, тръгваме. Чака ни облачна ладия. Другите трима вече са горе.
— Трима? — не повярва на ушите си, когато съобрази за какво иде реч.
— Четирима Оръженосци сме. Ти колко искаш? Дузина? Или двойка Воини? Да не би по тез чукари да се е скатал Шести американски флот! Четиримата бяхме достатъчни, както се убеди.
— Чакай, чакай… ами откъде тогава…
— После, Радо, после. Нека не се бавим. Не беше ли тръгнал към истинската Змейска долна земя от приказките? Отиваме право там! Ето, погледни.
От небесата по тясна спирала се спускаше малко облаче в ореол от деветоцветна дъга. Насреща ѝ летяха калпаци и каски. Облакът увисна съвсем ниско и се стопи. Остана само дъгата и нейният източник — седефена раковина-нераковина, шишарка-нешишарка… нещо невиждано. Змейски зертон. Всъщност — зертонче. Надали по-голямо от Дичовата кооперация в София. Въртеше се около вертикалната си ос като украшение за исполинска коледна елха.
Като омагьосан Радослав тръгна напред, но спря и заби поглед… в краката си.
— Изчакай съвсем малко.
Той изтича няколко крачки в обратна посока и се отпусна на колене пред загиналия Пагар.
Този път очите не го засмъдяха, ала в гърдите си усещаше пустота. Бавно вдигна лице към кратера, където бе издъхнала самодивата. Тялото ѝ вече го нямаше там — тиловаци от погребален отряд я носеха връз кръстосани копия, с покров чиста белонска паяжина, към кладата от отломки. На върха на пирамидата от разбити каруци и грижливо полагани мъртъвци се вееше знамето на изцяло унищоженото подразделение — девета дружина от арава Шахар.
Гигантопитек в бяла траурна роба пристъпи към безжизнения грамор и коленичилия край него човек. Изгука печално и спря, оказвайки почит на покойника и скърбящия го.
Радослав разтвори сгърчените пръсти на Пагар и ги сви върху дръжката на алебардата му.
— Лека ти пръст, Братко — прошепна и непохватно похлупи мъртвите очи на войника. Ласкаво покри главата му с шлема, избърса с ръкав калта от нея и спусна забралото. Оксидираният метал завинаги скри познатото лице, толкова нечовешко и толкова скъпо.
