— Желае ли господарят Радослав да се подложи на съда на Тинга по самообвинение в безчестна постъпка? — попита внезапно Мъдрецът.
След няколко секунди осмисляне, Радослав се уплаши. Самообвинение? Съд? Нечестност?
Стисна челюсти и юмруци. Изправи гръбнак.
Премисли още! — панически закрещя позабравеният вътрешен глас. Та това е съд! Това са змейове!! Изобщо не знаеш какво може да те очаква!!!
Майната ти, разсърди се той на страха си и вирна брадичка:
— Да! Искам.
Насилваше се да остане спокоен за онова, което следваше от взетото решение. Ала всъщност изобщо не знаеше какво ще последва. Потърси с поглед Крилан, но ориентирите бяха изчезнали още докато го смъкваха към арената.
— Преди да потвърдиш втори път — рече Говорителят бавно, — нека знаеш, че няма да бъдеш съден според човешки закони, а според традицията на шарканите.
О, да… Змейове и хуманизъм — малко смешно, нали?
Искам да видя Верена…
Пое си дълбоко дъх:
— Да, потвърждавам втори път.
Не му поискаха трето съгласие. Събитията се развиха без излишно протакане.
— Кой се чувства подходящ да стане Съдия? — обърна се към присъстващите Мъдрецът.
Със смесица от ужас и фаталистично спокойствие Дичо видя множество изправящи се шаркани.
— Кой от вас е бил призоваван за съдия на Кашеп, в Борея, или в Човешкия свят?
Доброволците намаляха.
— Кой от вас ще бъде най-справедлив?
Още неколцина се отказаха.
— Ще решите ли обвинението заедно, или ще остане само Един?
Кандидатите се събраха, поговориха оживено и повече от половината се завърнаха по своите каменни стъпала.
— Съдиите да се откажат от имената си и да дойдат!
Шум на криле, скърцане на нокти в гранита.
Бяха около трийсет на брой змейове и змеици. Доколкото можеше да се прецени — на различна възраст, с характерни шарки в оттенъка на стоманеносинкавите си люспи. Погледът на Радослав бе привлечен от едно „смугло“ момиче-змейче, което грееше с яркосини очи. Ала всички изглеждаха много сериозни.
— Съденият трябва да разбере какво ще рече „отказ от името“. Нека знае, че който е поел задължение към Ятото и Тинга, и е призован от тях, той се превръща във волята на Ятото и Тинга и забравя своето име, своето сърце, своите радости и своите грижи, а умът му става ум на Тинга, защото само така може да се постигне правилното решение, в което никой не ще види пукнатини и грозота. Разбра ли подсъдимият смисъла на отказа от името?
Не бе сигурен.
— Означава — поясни Говорителят, — че Съдия или Водач се отказва от лично мнение и ще съди, или води така, както хората биха нарекли „справедливо“, без пристрастия, в полза единствено и само на Равновесието.
— Струва ми се, че вече разбирам.
Говорителят се взря немигащо в човека, който се озърна някъде нагоре.
Беше мислегласът на Крилан — сдържан и някак мрачен.
— Да, ясно ми е.
Мъдрецът махна с крило:
— Съденият да седне.
Неправилен куб от ивичест минерал „кацна“ пред Радослав. Той се възползва от — (покана, заповед?) — предложението. Наистина имаше нужда.
Съдиите моментално започнаха разпит. Не поискаха някакви клетви, очевидно говоренето на истината тук се разбираше от само себе си.
— Човекът Радослав да отговори на следното: можеше ли той физически да превъзмогне действието на отровата, която е поел неволно в ханчето, където е била отвлечена посестримата ни Верена’рауни?
— Не. Беше наркотик… мисля, че паркизан.
— Означава ли това, че човекът Радослав не умее да се разпорежда съзнателно със съпротивителните възможности на организма си?
— Да. Хората… може би с малки изключения, не го могат.
— Какви са тези изключения?
— Разни школи. Йога. Други разни. Не съм наясно. Май се започва с физически упражнения, има някакви техники на медитация…
— Владее ли човекът Радослав някоя от изброените от него техники за телесен самоконтрол, каквито мисли, че съществуват сред неговата раса?
— Не. Освен най-елементарни… предимно заради кожата…
— Кожата на змейкинята-витяк Верена’рауни беше ли по време на отвличането върху плещите му?
— Не, стана по-късно, когато…
— Нека човекът Радослав бъде кратък в своите отговори. Съдиите помнят неговия разказ.
— Да, добре. Извинявайте.
— Съденият не дължи извинение. То се приема като негов стремеж към учтиво и достойно поведение.
Той стоически премълча.
— Би ли могъл човекът Радослав да надвие злодеите, ако не би се намирал под въздействие на отровата?
Дичо се замисли за малко.
— Бих могъл да набия бармана. Може би щях да окажа някаква съпротива на един дребен, понеже ми се стори муден в движенията. Всеки един от другите обаче би ме помлял за секунди и без чужда помощ.
— Как тогава човекът Радослав би могъл да защити Верена’рауни?
Много внимателно той претегли това, което щеше да каже. Искаше му се да вярва, че би постъпил точно така:
— Надявах се да ги предизвикам да се заемат с мен, докато Верена избяга. После подире ѝ щях да избягам и аз. Имах известни шансове да се изплъзна… не чак небит, но поне на крака и в съзнание.
— Вярва ли човекът Радослав, че Верена’рауни би го изоставила при избухване на ръкопашен бой?
Дичо невесело се подсмихна.
