Гласът бе отчетлив и силен, макар че говорещият стоеше долу на арената. Змеят използваше непознат досега на Дичо богат граморски диалект. Люспите му сивееха, вероятно бе стар. Край него нямаше други шаркани, но Мъдрецът се извисяваше с внушителен ръст дори върху обширната площ, солидно стъпил върху руната Райко.
—
На Дичо не му хрумна нищо друго, освен да стане и да се поклони вдървено, молейки се да не падне. Постара се да покаже, че адресира жеста си към целия кратер. Гнездото на Тинга, поправи се бързо наум.
—
Дичо премига — говорителят гледаше право него и нямаше съмнение какво означават думите му. Шарканите бяха призовани да се съобразяват с едно човешко същество, което хабер си няма от змейски езици, нито е наясно с ролята и значението на земеморските Владетелки.
— Напомням ти, че не си кой да е — подшушна Крилан. — Един от нас те обича.
Радослав се опита да успокои дишането и да концентрира мислите си, ала последва нова изненада.
— Желае ли някой да сподели мисли по въпроса дали Ятото следва да разисква освобождаването на Владетелките, или да се възползва от случая и да обърне внимание на гостенина ни от света Земя? — изгърмя Говорителят. — Смята ли го за маловажно или ненужно в този момент?
Стомахът на височайшия гост се сви. А навсякъде по терасите се надигнаха поне стотина змеици и змея. Мъдрецът-Говорител ги фиксираше с изумрудените си очи, все едно ги броеше.
— Кой от господарите ще започне пръв? — попита накрая.
Дичо почувства бързо разменени над арената телепатични сигнали. Почти всички седнаха. Ясният и звънлив глас на единствената, останала права, изпърха пеперудено над тишината:
— Илуян’каси-Ная смята, че в този момент на затишие в сведенията е по-достойно да уважим и изслушаме Гостенина, подир което ще се върнем към военно планиране! — змеицата седна, тоест сви се като котка там, където бе кацнала кой знае откога.
Мъдрецът разкърши криле:
— Има ли несъгласни?
Три секунди мълчание, през което на Радослав му стана още по-жегаво.
— Господарят Радослав, Гостът на нашия Свят на дъгите, Вер Шелард, луната Ишчел, има думата.
А сега де. До арената щеше да се тътри поне десет минути, а краката му бяха меки и трепереха.
Успокоение нахлу в него откъм Крилан, а някакви безплътни, незрими длани подхванаха тялото му и го издигнаха. Сякаш стъпи върху магически шепи на великан, сътворен от телекинетичните усилия на шарканите. По този прозрачен ескалатор Дичо се спусна чак до арената. Смесица от възторг и страх качиха адреналина — боже, толкова пъти ТАКА съм летял насън!… Ала въздушното пътешествие се оказа съвсем кратко и той не успя да се окопити. Затова и не почувства кой знае каква стабилност, когато стъпалата му опряха твърдия камък. Амфитеатърът се издигаше като Хималаи, от терасите святкаха пълчища немигащи и внимателни змейски очи.
Радослав се изкашля в шепа. В крайна сметка, не бе готов за подобен обрат. Предполагаше го, но само с ума си. Заради това и сега сърцето лудо туптеше, а ушите му сигурно светеха за чувствителното към инфрачервени лъчи шарканско зрение.
— Благодаря. Хм. Ами… — започна той на граморски и се запъна.
Мисловното ехо на изречените от Мъдреца слова отекна и до най-горните тераси на залата:
— Господарят Радослав може да говори на родния си език.
— Да, забравих, да… — кимна Дичо, избърса чело и изтърси: — Извинете ме… Не знам какво да кажа.
По трибуните настъпи оживление. Думите му като че тръгнаха малко по-лесно:
— Искам да благодаря… специално на онези, които ме… пренесоха от мястото ми дотук… и…
Амфитеатърът се разхили.
Радослав почервеня… и се отпусна. Стана му леко. Усмихна се сам.
— Без вас, смъкването от трибуната до тук щеше да е най-сериозното изпитание в живота ми.
Смехът обля двореца с няколко вълни.
Той изкриви половин усмивка в отговор — имаше нещо заразително във веселието на змейовете, въпреки, че не схващаше с какво им се вижда чак толкова смешен.
