— Вижте, аз… съм смаян. И много горд. За посрещането, за отношението ви към мен. За вас то е естествено, както разбирам, но за мен далеч не е така. И… и съм щастлив. Да, щастлив. И… повече от това бих бил само, ако сега се появи Верена. Защото заради нея дойдох. — Разгледа внимателно ноктите си. Поне да бе изчегъртал калта изпод тях. — Знаете ли, много ми е… топло, хубаво да виждам всички вас. Люспите, крилете. Все неща, с които свързвам Верена… Прощавайте, за да не се повтарям и да не дърдоря глупости… питайте нещо, ако искате да научите. Ще ми е по-лесно така. Ако не… тогава пак ви благодаря, засега нямам думи за друго.
Пълното мълчание за малко да го обезкуражи, но откъм шарканите сякаш миришеше един градус по-дружелюбно спрямо предишната учтива сдържаност. После видя и раздвижване. Стори му се, без да е сигурен, че се изправя змеицата, която и одеве предложи на Тинга да „уважи и изслуша“ човека. От това разстояние Дичо реши, че кожата ѝ е с мек карамелен оттенък, в допълнение към нормалното синьо-златисто на змейските люспи. Незнайно защо също сметна, че нейните ириси блестят люляково.
— Разкажи ни как срещна Верена’рауни, побратиме Радослав…
Мекото, неофициално обръщение за кратко го размекна, но краят на изречението внесе отрезвяващата доза дистанция:
— … и заради що последва вашата раздяла?
Дичо въздъхна. Помисли. Измъкна своя верен другар, заедно с плетената му кания, и високо го вдигна над главата си.
— Запознахме се благодарение на този нож…
— … скочих в кладенеца, но закъснях и се пренесох… другаде. Всъщност, това вече е история на моите… скитания. Търсенето на Верена. Това е извън отговора на това как съм я срещнал… и как съм я загубил. Ако искате, и това ще разкажа, само с ваше позволение да пийна вода от манерката…
— Не е необходимо господарят Радослав да продължава разказа си тъкмо сега, освен ако не преценява, че ще има нещо важно в случилото му се впоследствие — каза Мъдрецът.
Дичо изпи още една голяма глътка и замислено обърса уста, полуизвърнат към Говорителя. Змеят наистина беше едър. Но никак страшен. Страховит — то се знае, но не заплашителен.
— Струва ми се, че да — каза той повече на Мъдреца, отколкото на множеството по трибуните. — Без да разправям случки и събития, ами така, като факт… — Погледът му обходи амфитеатъра и пак се спря на Говорителя. — Попаднах в друга вселена. — Неусетно за себе си, Радослав вече не се потеше, не заекваше, свободно си помагаше с ръце, за да подчертава думите с привични жестове. — Може би е важно да научите, освен ако не се знае… от вас по принцип. Отвъдната Вселена беше почти точно копие на… на тукашната. С малки политически разлики. Имаше собствена Долна земя. Видях дракони, шаркани тоест. А, да, главното е, че тамошното човечество по-активно проникваше в Космоса. Отвъдната Луна е колонизирана от хората…
Смаян шум пробяга в Грота.
— Готов съм да разкажа за това по-подробно, когато има достатъчно време, понеже сега не знам доколко е уместно на фона на войната в Земемория…
— Без съмнение, господарят Радослав ще го направи. Сведението е ценно. Нека го разкаже на своя Посрещач, който да уведоми Мъдреците, които ще анализират премеждията му, за да информират след това Тинга… Има въпрос от страна на господаря Фатр’алванд?
Дичо се обърна и с учудване разпозна змея. Беше приятелят на Крилан — жълтоокият с раздвоена опашка. Нещо в стойка на шаркана не му се хареса. После долови и прохлада в тона на Фатр’алванд, дори доза враждебност във формата на неговото обръщение:
— Желая да попитам Гостенина следното. Не осъзнава ли той, че е станал причина да бъде нападната посестримата ни Верена’рауни от злодеи в Човешката земя? Приема ли господарят Радослав мнението на оръженосеца Фатр’алванд, че носи вина за тази случка?
Радослав тежко преглътна. Ето какво било.
Не се усети, че отпуска рамене. Змейските очи блестяха в син топаз и студените им искрици го пробождаха от разстояние почти два хвърлея. Оръженосецът чакаше отговор.
Чакаше и целият Грот. Тингът на Голямото шарканско ято.
— Да — въздъхна Радослав, вдигна лице и повтори високо. — Да, виновен съм. Не я защитих.
От признаването на глухата пустота, която бе мъкнал в сърцето си през пространства и светове, никак не му олекна. Даже наопаки, сякаш вакуумът го натискаше още по-силно и болно. Даде си сметка, че досега не бе имал смелост да бръкне дълбоко в тая зееща рана, само я беше човъркал отгоре, беше опитвал да я запълни с извинения и поносими укори към себе си.
Очакваше Фатр’алванд да попита и друго, но змеят кротко си седна. Обади се Говорителят:
— Господарят Радослав не е имал, според думите му, възможност да се противопостави на отвличането. И въпреки това се чувства виновен?
— Да.
… По меката плът на руните от сребро и злато, инкрустирани в пода, имаше драскотини от нокти на не един дракон. Надраскани бяха и железните орнаменти, при това доста сериозно. Стоящият в центъра на арената млад мъж хипнотично разглеждаше белезите…
