— Абсурд. Нямаше даже и да помръдне.
Съдиите споделиха телепатично своите мнения.
Змейчето-момиче попита:
— Продължава ли Радослав да се смята виновен, че не е защитил своята приятелка? И защо?
— Да. Защото трябваше… всъщност, не трябваше да пия толкова алкохол. Можехме да се измъкнем още когато ония горили ни взеха на мушка.
— Прието ли е така в Горната земя — да отстъпвате някому само защото е по-силен? Законно ли беше поведението на злодеите спрямо вас? Да не би традицията да им повелява да се държат така?
— Трудно ми е да отговоря на първия и третия въпрос. А колкото до законност…
— Според мерките на Човешкия свят.
— Не, не беше законно. Ала много често се случва. Просто защото са по-силни, а в случая и по-многобройни. Щом и полицията не поиска да се разправя. Но ако бях с приятели… Нищо чудно мутрите да бяха изяли един хубав бой. В тайфата ни има големи диваци.
Змеицата помълча. Останалите кимнаха към нея да продължи.
— Човекът Радослав се приканва да отговори на още два въпроса.
— Готов съм — каза Радослав, когато паузата се проточи.
— Смята ли се отговорен за действията на злодеите и защо?
Погледна сплетените си пръсти и побелелите кокалчета.
— Не, но… те са хора. Като мен. Говорим еднакъв език, принадлежим към един и същи народ… Срам ме е от такива. Не ги предизвикахме с нищо… Е, според тях Верена се била държала някак… абе, на мутренски български, тоест по тяхному, така се казва — „търсела си го“. Ето това беше отвратително…
Въздъхна.
Синеокото змейче продължи:
— Втори въпрос. Защо Радослав не поиска съд и екзекуция за човека-барман, понастоящем роб в обоза на легион от Северната обединена войска, случайно увлечен в нашата реалност от вихър на Прохода поради непредпазливо доближаване?
Радослав учудено вдигна поглед. Случката бе избледняла от паметта му и няколко мига той бръчка лице, за да извади сред скорошните си маловажни спомени въпросния инцидент.
— Защото бе вече сурово наказан. Но… откъде знаете за това?
— Задължението на съда е да знае. Човекът-барман беше осъден, да. Ала за други свои злини и постъпки.
Устните на Дичо се свиха. Сети се за отрязания език на мръсника.
— Достатъчно му беше — каза през зъби. — Даже и за греховете към мен… към мен и Верена.
— Нека уточним отговора. Съгласен ли е Радослав, че по отношение на този злодей той е проявил снизхождение, милост, пощада?
Повтори си наум трите определения.
— Пощада — избра той. — Простих му… но повече никога не бих искал и да го видя! Гнус ме е.
Очакваше нови въпроси, но измежду съдиите се обади шаркан с въгленочер поглед:
— Съдът ще се съвещава…
— Искам още два въпроса да му задам — разпери крило змеицата. — Радослав убеден ли е и сега, след като видя отстрани фактите, че принадлежи към една и съща раса със злодеите от хана-за-танци в човешкото селище Со-зо-пол?
Очите на Радослав залютяха. Насили се да говори равно.
— Този въпрос не иска отговор…
Девойката сякаш му се усмихна.
— … и все пак ще кажа. Да. Уви, да. Човек съм. Към моята раса принадлежат много и големи злодеи, куп изроди и какви ли не още дребни отрепки. Поробители, използвачи, нашественици, болшевишките главатари, нацисти, всякакви престъпници и фанатици… Аз не съм от тях… но бих могъл и да бъда. А иначе ми се иска… да съм от един народ със Селото на фаморите, с грамора Пбгаркх… — Покрил очи с пръсти, Радослав мислеше за Пресиян, за лунните хора, за беглите познати
Тингът безмълвно го обграждаше, ловеше всяка дума, попиваше всеки жест, всяко трепване.
Змеицата кръстоса син поглед с черноокия на възрастния шаркан, очевидно Водач на Съда. Промълви с по-различен от предишния глас:
— Съдията е доволна от отговора ти, макар той да няма пряко отношение към съдилището. Последното нещо, което ще бъдеш запитан, Радослав, е: какво би направил, за да поправиш сторената от теб грешка, довела до отвличане на Верена’рауни от злодеите?
Дичо прехапа порива да изтърси: всичко! Разтърка чело и спокойно помисли.
— Нищо не може да се поправи със задна дата. Бих могъл само да си извадя поука… Не знам. Прекалено дълбок въпрос, кратко време за съдържателен отговор.
Змеицата плесна с криле.
— Съдът ще се съвещава!
Групата се отдалечи в другия край на арената. С блуждаещ поглед Дичо огледа трибуните. Прииска му се да види Крилан, но за сетен път се обърка къде точно да търси.
Петдесет хиляди змея мълчаха и чакаха заедно с него присъдата на съвета.
Радослав си помисли разсеяно, че оръженосецът също би могъл да се включи в процеса. Та нали именно Фатр’алванд го предизвика одеве! Ала той даже и не помръдна, когато Мъдрецът питаше за желаещи.
Този дракон не ме харесва. Откъде пък ми дойде това? Хм. Е, и аз не го харесвам.
