Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

— Ох, Райко ми… Наистина е трудно да се обясняват елементарни неща на Лъжовен език. Да, Радо. От позицията на езика на заблудата шарканите са лишени от амбицията да се налагат един над друг. Второ — не, не жертваме себе си за Ятото, освен в бой. Ние сме най-големите индивидуалисти, които някога ще срещнеш по света. Ние просто мислим различно. И разликата в начина на разсъждение става просто несравнима с напредване на възрастта на един змей. Когато нещо трябва да стане… то става според интересите на личността. Не, наистина май е невъзможно да ти го обясня на човешки език, хората нямат и понятие от такива форми на съгласие… Представи си, че интересите на Ятото се нагаждат към желанията на индивида. Да, по-скоро така, отколкото обратното. На това ниво просто няма противоречие. Интерес ли е някаква моментна потребност? Струва ли едно малко желание повече от добруването на света? Личността сама преценява кое е излишно за нея, без кое може да мине и да продължи да е щастлива.

— Направо… утопия е това вашето. Ами… славата?

— То ни е в кръвта. А славата — това е празен звук, Радо, даже историята ни е безименна, освен семейните хроники. Важен е животът. А той е само миг между бездните на небитието. Нима е редно да се пропилява заради смешен блясък и евтина позлата? Животните може да постъпват така, не и съществата, които претендират за разум. Тингът само формулира онова, което е естествено за нас, насочва усилията ни натам, където са нужни повече криле, очи, умове и… мълнии. Тингът създава Авторитет и идеи за практическа употреба. Който смята, че са полезни, ги следва, който не е съгласен — търси свой път. Почти винаги го споделя тук — ако не е сигурен за последиците или има нужда от физическа помощ. Или просто уведомява събранието — в името на съхраняването на знанията. Защото точно това тук е нашето богатство. Истинското змейско съкровище, не онези сто тона благородни метали на арената долу.

— Сто тона?! — Дичо проточи врат, надничайки към дъното на амфитеатъра кратер.

— Ами толкова са били при Първото Събрание. Оттогава сигурно са се поизтъркали.

— И много ли събрания сте имали?

— То, на практика, Първото Събрание още продължава. Но когато се измисли нещо особено значимо, тогава Мъдрецът-Говорител обявява край на заседанието и веднага открива ново, със съответен пореден номер. Предишното пък става част от календарното летоброене с името на формулираната философска идея или метафизично откритие. Годините се обединяват в историографията под етикет „епоха на 123-то Събрание“, или „епоха на Петото откритие“…

— Сега коя „епоха“ сме?

— Двеста и седемнайсето Събрание, епоха Първи всеобщ военен поход. Поне така предполагам, че ще я кръстят някой ден.

— Откога…

— Тингът е свикан преди деветдесет века. Казвам ти го в земни години.

— Колко!?

— Нито за час Гротът не е бил празен през деветте хиляди лета.

— Тогава… кога се ремонтира, поддържа?

— Всеки момент. Скалните плъхове са дискретни, не пречат на заседанията.

— Ами преди деветте хилядолетия?

— Живеели са на кланове, всеки със собствено Събрание. Просто малко преди Година нулева възникнала необходимост за обединение на всички кланове, не ставаше да чакаме всеки род да се договори с останалите. Встъпителното Събрание е траело 60 тина и е останало под името Епоха на оспорваното решение. И после, след… осъществяването на Оспорваното решение, се възприело ново летоброене.

— Какво е било това решение… — попита Радослав, но млъкна насред думата.

В обема на грота-дворец изведнъж се възцари тишина, направо безмълвие. Невероятно, понеже в исполинската зала продължаваха да дишат и шават десетки хиляди дракони. На слух присъствието им се изразяваше като далечен шум на едва-едва надиплено от вълните море.

— Почивката свърши — промълви шепнешком Крилан.

В следващия миг се надигна вятър — шарканите по стъпалата-тераси извръщаха глави към човека и неговия придружител.

Първата реакция на Радослав бе да се свие, убеден, че пак нещо е сгафил. Беше готов вдън земя да пропадне от срам. После се сепна, че нищо не е направил погрешно, но… Хиляди погледи опираха в него. Усещаше ги като безчет лазерни прицели и всеки миг тези опорни лъчи можеха да бъдат напомпани с унищожителна енергия. Тогава щеше да изчезне със сигурност.

— Иване, къде сбърках? — изпъшка той едва чуто, без да е убеден, че гласът му не кънти из Грота.

— Белята е моя — отвърна не по-малко притесненият Крилан. — Последните няколко минути всички нас ни чакаха да млъкнем…

Дичо хлъцна. Ушите му пламнаха.

Множество съзнания докоснаха нервите и мозъка му. Нямаше и капчица недоволство. Нито сенчица раздразнение. Никакъв полъх пренебрежение. Абсолютна липса на снизходително отношение. Само едно огромно присъствие. С лек оттенък на повече или по-малко дружелюбие.

— Господарят Радослав не следва да се чувства недостоен.