Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

— Нека не са змейове — Ванко решително върна дружината на предишната тема. — Това са лами и ако не ги изтепаме, ще удари градушка.

— Ама верно? Че пада градушка?

— Да — уверено кимна Иван.

— Добре тогава. Да ги довършим! Напрееед! Ура! Бой по ламите зелени!

Жаждата за убийства обаче бе намаляла в сърцата на смелите малки юнаци. А и Ванко вяло размахваше сабята.

Кой знае защо не му се трепеха дори и лами. Вярно, може да забие град… Ала и този сериозен довод не го удовлетвори и той миролюбиво предложи:

— Айде да ритаме топка.

— Ау, не! Требе да избием ламите, щом сме почна̀ли.

Той помисли и се съгласи:

— Вие тепайте, аз ще почакам.

— Я па тоя! Жаби немой, гугутки немой, с’а па и трънье!

— Бе, ти не докачай Ванката! Он знаеш ли кого мо’е да бие? Вальо̀то от долната ма’ала!

— Да, ама Перо не го мо’е.

— Кажи му, Ванко!

— Мога, ама не ща… Аре да набереме от горната бара папур за индиански копия, утре да играеме на Гойко Митич.

— Ухааа! Оти утре? Давай сега!

Оцелелите тръни останаха в прахоляка, вдигнат от гумите на хлапашкото ято.

… Докато уморени, във вечерния здрач бутаха по нагорнището на пътя към селото колелетата си — които на хлапашки жаргон важно именуваха ко̀лища, също както наричаха големите камъни скалоци, — някой от тайфата се сети за Марианка.

— Я по-добре да ѝ кажеш, че я обичаш безумно и че скочиш в Таласъмскио вир, ако откаже да я цунеш.

— Ааа… — дори в здрача момчето, толкоз нахакано одеве, се изчерви. — Как па не… Че ми се изсмее и чао. Що пък ти не ѝ го кажеш! По-добре да я издебнеме в градинката… Ама там ша са и другите женски…

— Еее, лъжльо-пъзльо! Ти да не се жениш за нея! Само колко да те видиме дали верно че я мляснеш.

— Абе… нощеска че ѝ влезнем през джама. Она спи до него и всекогаж е отворен.

— И ние как че разберем бре? По червилото?

— Ами… да!

— Ха-ха, тя баш тебе че чека — червосана! Я по-добре ѝ кажи, че че се утепаш, ако не ти пущи целувка! Женските са жалостни. Че си посакаш.

— Щом са толко жалостни, оти сам не си поискаш… направо… таковата…

Избухна смях, който заглуши общото смущение, но и необикновена възбуда. На момчешкото веселие пригласи далечен гръм.

— Я! Светна! Ау! Че вали!

Дружината яхна велосипедите и се напъна, натисна педалите в неподвижния топъл въздух. По ливадите цвърчаха щурци. Отново отекна гръмотевица. Шосето заобикаляше ТКЗС-то. Неколцина малчугани боязливо погледнаха към къщурката на пазача на стопанството — най-вредният човек на света според тях. Поне по време на ваканцията.

Други усещаха само умора или не се притесняваха, че пътят лежи покрай обиталището на пазача. Затова възроптаха към останалите:

— Къде сте се разбърза̀ли бе! Нема да вали тука. Питай Ванко да ти каже кога че ливне дъждо…

— Ти не бери грижа дали че вали. Мисли как да излъжеш кака Марианка, ама тъй че да го видиме!

— Стига с тая Марианка! Че ми се подиграе, че съм мънечок за нея.

— Ам’че тя кой набор е?

— Три-четири години по-голема от нас. Наесен че ходи да учи осми клас у София.

— Яааа…

— Бре, чудо големо. Сите одат у София за осми клас.

— Да, ама она че учи у некво специално училище. Френско.

— И?

— К’во „и“! По-голема е!

— И к’во като е по-голема? И то само три-чет’ри години, пфу! Ти си висок колко нея!

— Бе аре стига! Оди ти си я мляскай и се дави у Таласъмскио вир, па даже от бента рипай…

— Аз ша я целуна — обади се Иван, който досега мълчаливо въртеше педалите и слушаше препирните, задъхани от усилието по стръмното. — Утре вечер, като излезе на момичешката пейка в даскалския двор! — допълни след малко.

Колелетата вече се търкаляха по равно. Предстоеше чудесен скоростотворящ наклон до самото село.

— Оти не днеска?

В здрача проехтя дълъг натрошен гръм. Малчуганите се озърнаха към небето.

— Ша вали — отряза Ванко. — Утре няма да вали.

— Ама… ти верно — пред сите? По устата, като на кино!?

— Ша скиваш.

Велосипедите започнаха да набират инерция — така се изразяваха хлапетата — и дружината с радостни викове се занадпреварва кой първи ще подмине трафопоста и ще влети като на мотоциклет в селото. Там вече блестяха живачните улични лампи и меките цветни квадрати на прозорците. Лаеха кучета. Някъде бучеше камион. Колелетата пореха въздуха, който рошеше косите на малчуганите, шмугваше се във фланелките им и ги издуваше. От възторга на скоростта примираха детските сърца. Крайпътните дървета останаха назад.

— Ейиии! Ма верно, че праска яко дъжд!

Над хем далечната, хем близка София — още в тази си възраст момчетата усещаха, че разстоянията са нещо твърде относително — святкаха мълнии. Паднаха първите едри и редки капки. Асфалтът с тъмни кръпки и полуневидими дупки бягаше назад и съскаше — от гумите на велосипедите и от настъпващия дъжд.

Щом връхлетяха като ято млади хали в селцето, без да губят време, момчетата завъртяха бясно педали. В движение си викаха „чао, до скив!“. Дружината се разпиля по къщите, където ги чакаше вечеря, някой-друг упрек за закъснението и, ако не угаснеше и този път токът, „На всеки километър“ по телевизията. И леглата — пристанища на детските им сънища.