Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

Пристигнаха няколко нуадугу, а с тях и един офицер-белонец. Тъкмо той, под ръководството на тълпата лечители, извърши операцията с режещите си като бръснач щипки. Радослав не виждаше подробности заради гърбовете на магьосниците, а и не държеше особено. Искаше само да се убеди, че боецът ще прескочи трапа.

Не пропусна обаче една подробност — паякомравката заши разреза с произведена от нея самата паяжина.

Дали заради инцидента, или според предварителен план, но част от инсектоидите бяха зачислени в полевите лечебници на Армията. Радослав пък бе тържествено награден лично от лег-квирина с грубоват пръстен, изработен от подобен на рубин камък, но с неочаквано фино изрязан рунознак, означаващ „спасявам живот“.

Случайно ли този медицински символ приличаше на древноегипетския йероглиф Анх?

Когато оперираният копиеносец се върна в строя, Дичо се зарадва, но категорично отказа да се включи в свитата на лечителя, който поиска това от командира. Прималяваше му от мисълта да остане в тила сред ранени, кръв и болка, под пороя страдание, което чувстваше твърде остро с драконските си сетива. Разбира се, на бойната линия щеше да има и кръв, и болка… но нямаше да му влиза в задълженията да се грижи за обуздаването ѝ. Предпочиташе окопите, макар да му бе трудно да си представи как ще убива с тази кошмарна алебарда… Да, наистина, огнестрелното оръжие бе голямо улеснение, изключваше всякакъв тесен контакт, всякакъв допир с жертвата. Радослав изпроси лък, за да се опита да смени своя род войска, но резултатите се оказаха плачевни, стрелците се превиваха от беззлобен смях и го утешаваха. Всъщност, подигравките съвсем не бяха сред силните черти в характера на фамо-граморската раса.

Дичо опита праволетящ бумеранг и пак не сполучи.

Явно му бе писано да е пехотинец — див кашик.

► Земя, светът на хората, минало време:

От двете страни на коларския път до стопанството стърчаха ивици плевелни джунгли. Същите пущинаци бяха плъзнали навсякъде — и в дъното на двора, и зад канала към блатистите рибарници, и особено край шосето. Сред тях най се пъчеха грамадни многоглави тръни-чудовища. Дори копривите нямаха толкова свиреп вид.

— Хайде да ги посечем!

Предложението дойде сред малчуганите сякаш от само себе си. Ванко не се поколеба да подкрепи войнственото намерение — трънаците имаха навик да се скупчват под сливи и джанки покрай реката, вардейки вкусните плодове от набези, а когато хлапетата успяваха да се накатерят по дървото, сетне злите растителни пъдари бодливо наказваха забравилите се (и наяли се!) покусители по къси панталонки.

И към копривите Иван не питаеше нежни чувства, защото често се случваше баба Стана да го подгони със зелен жилещ стрък в едната ръка и с върбов плетен бастун в другата. Ох, как пареха голите колене и гърбът!… Виж, за да те погалят с бастуна, трябваше да си сътворил наистина голяма пакост.

Ала тръните бяха нещо по-лошо. Случваше се да ти пуснат кръв! Това ги сродяваше с другите най-подли и досадни същества на света (след пазача на стопанството) — комарите, а значи и нямаше милост за тях! Грозни и заканителни, зловещите растения сега се превърнаха в обект на отмъщение.

Летви от стари щайги, изхвърлени на бунището, се превърнаха в юнашки саби-дипленици. Хлапашката чета с викове връхлетя трънака, в движение и сред кълба прах скочиха от кончета-велосипеди и…

… настана сеч!

Жилавите стебла отчаяно се защитаваха, протягаха шипести лапи към нападателите си. Сок — кръвта на чудовищата — и късове бодливи листа хвърчаха на всички страни и понякога нанасяха временни загуби в рицарските редици. Но напорът на атаката бе мощен и неукротим — трънаците се огъваха и падаха поразени. В агонията си те хапеха тъпчещите ги крака на малчуганите, с което само ожесточаваха онези юначета, които носеха сандали вместо кецове. Бръмчащият от насекоми въздух се прорязваше от звънки дивашки викове:

— Бий ги!

— Ура!

— Смърт на бодилите!

— Ура!

— Бий змейовете зелени!

Иван се закова на място и отпусна позеленялото си оръжие.

— Защо змейове? — попита той.

Битката моментално утихна. Хлапетата се замислиха, потни и зачервени.

— Защо змейове?

Устоялите тръни се поклащаха от ветреца — благодат в зноя! — а от бойното поле, осеяно с обезобразени вражески останки, лъхна на спарено.

— Ммм… защото са многоглави.

— Защото са лоши!

— Защото са чудовища!

— Пазят имане и съкровища!

— Отвличат момите… онези… царкини!

— Принцеси бе, главчо!

— Голема работа, принцеси ли, царкини ли! Ако откраднат комшийка ти кака Мариана, нема да можем да я гледаме през прозорецо как се съблича.

— Хммм…

— Аз пък веднъж… я видях кога ветъро ѝ дигна полата.

— Бре че чудо невидяно… То на нейното поленце чак вихрушка му не требе. Аз пък мога още тая вечер да прерипам плета, да се вмъкна през прозорецо и да я цуна. По устата!

— Яааа… — смая се първоначално четата и веднага изрази недоверие: — Еееее!…

— Ловиме ли бас?

— ХА! Айде!… Ама как че разбѐреме, че не ни ментиш! Освен да дойдеме с тебе…